8 без Кройф

Нямам представа какъв щеше да бъде богатият футболен свят в главата ми и дали изобщо щеше да го има, ако не беше Йохан Кройф. Ако не се бях загледал в него. Беше един рутинен ден, тъкмо се бях върнал от плуване и футболът изобщо не ме интересуваше. Всъщност не го познавах. С тази игра ме запозна Кройф. Той се оказа искрата, която подпали огромния футболен пожар в мислите ми. 

Изминаха повече от три десетилетия, но аз пазя скъпия за мен спомен – все едно беше вчера. С родителите ми бяхме напуснали България и имах нужда да се асоциирам с други българи зад граница. По телевизията чух „Стоичков“ и се загледах. Гол, радост, прегръдки. Попитах баща ми кой е този, защото ми звучеше като българин. И се оказа българин, който също като мен по онова време не живееше в България.

Веднага ми направи впечатление онази лукава физиономия на резервната скамейка. Имаше нещо в тези очи. Нямах представа, че „чичото“ е треньорът на Барселона Йохан Кройф – един от най-великите футболисти за всички времена. Запомних го с елегантната му походка, с усмивката, жестовете и пламъчето в погледа. Човекът, заради когото Стоичков стана легенда на Барса. Човекът, заради когото се заслушах и загледах в онзи мач. А след това и във футбола като цяло.

Интересът ми към играта се отприщи като скъсан бент и във всеки един момент се опитвах да науча нещо за Стоичков, Кройф и Барса. Нямаше интернет, нямаше каталунски вестници в Германия и макар вече да можех да чета на немски език, нямаше откъде да намеря почти нищо за това, което ме вълнуваше. Но не се спрях. Сателитните чинии предлагаха всички  възможни програми и аз не изпусках мачовете на „блаугранас“…

........

24 март 2016 година. Футболът умря. Поне романтиката в него. Защото си отиде последният, а и навярно единствен по рода си футболен маестро,  който не само можеше да подлудява противниците на терена, но и да сглоби отбор, да го тренира и да го превърне в свой образ и подобие. Кройф беше нещо повече от велик футболист и велик треньор. Той беше футболен магьосник, един грациозен актьор, изпълнител, продуцент, оператор, режисьор и най-обикновен бачкатор, който правеше нещата по прост начин, но изглеждащ ужасно сложен и невъзможен за имитация.

В своята автобиография Йохан признава, че сред важните неща за него като треньор е да обясни на всеки футболист, че трябва сам да почиства бутонките си. В това няма нищо срамно, както и в почистването на съблекалнята след мач. Трудът създава дисциплина. Дисциплината е прекият път към успеха.

......

Връщаме се към средата на 90-те години, когато Стоичков публично беше признал в първата си автобиография, че е бил пред трансфер в ПСЖ заради влошените си отношения с Кройф. Между двамата винаги имаше напрежение, но кавгите не можеха да сгромолясат връзката им. Също като една любовна двойка, Стоичков и Кройф изпитваха всички чувства един към друг, от гняв и ненавист, до любов и страст. Нещо винаги ги теглеше един към друг и затова до последно запазиха контакт. Погледнато отстрани е много просто – футболни титани, които обичаха Каталуния и специално Барса от сърце и душа. Бяха велики футболисти, носители на Златната топка, мразеха Мадрид и обичаха да оставят всеки един противник зад себе си.

Затова и когато Кройф почина, Стоичков показа човешкото си лице. Разплака се в ефир. Не беше някакъв медиен трик с цел вдигане на рейтинга. По острието на Камата имаше солени сълзи. Ицо страдаше за своя футболен ментор. Навярно цялата му кариера на „Ноу Камп“ е минала като на лента за секунди. Човекът, който го взе в Барса. Човекът, който му даде шанс, повярва в него и се фукаше с него. Този човек изчезна физически. № 8 остана без Кройф…

И днес, когато изминаха цели 8 години без големия холандец, аз се питам къде отиде цялото това време. Крал Йохан вчера беше „в телевизора“, а днес го няма. Утре много деца няма да знаят кой е или ще знаят бегло, ще са чели и гледали, но няма да се усещали присъствието му. Магията му. Онази особена романтика, която лъхаше от Йохан както на терена с топка в крака, така и от скамейката с цигарата или близалката, заменила тютюна след байпаса на сърцето.

В съзнанието ми винаги ще се върти онази дискусия с участието на двамата ми големи футболни любимци Йохан Кройф и Франц Бекенбауер. Големи противници на терена, съперници и като треньори, тези две полубожества разговаряха точно като богове на Олимп. Стояха един до друг като световни шампиони по бокс в тежка категория – изчакваха се, поглеждаха се с огромен взаимен респект и създаваха една приказна атмосфера, каквато никога преди и никога след това не съм виждал. За мен това беше „Разговорът“. Двама рицари на честта, за които думата тежеше повече от договор. Легенди, които излизаха извън контурите на футбола и спорта като цяло. Революционери, надарени със специфичен интелект. Футболни професори без дипломи, но с опит, познания и всеобщо въздействие върху масите. Добри човешки същества. Щастливци, които пръскаха от своето щастие.

.......

18 май 1994 година. Милан размазва Барселона с 4:0 във финала на Шампионската лига. Кройф, Стоичков, Субисарета, Куман, Гуардиола, Ромарио и излизат в Атина като фаворити, но се стига до една от най-големите изненади в историята, поне по отношение на крайния резултат. „Росонерите“ имат невероятен състав, но две години по-рано Барса стъпва за сефте на европейския клубен връх и очакванията са да го стори за втори път. 

Фиаското сякаш пречупва нещо между Кройф и Барса. Великият холандец повече не печели нищо с клуба и през 1996 година дори е уволнен. Но дори в онази мрачна гръцка нощ, класата на този гениален Маестро вибрираше като кратер на вулкан. Всеки губи, всеки рано или късно става за резил и според мен стойността на всеки един от нас става ясна не при победите, а при пораженията. Как реагираме на тях, колко ни боли, дали приемаме загубата като нещо естествено или не можем да си намерим място в кожата си и ни идва да си направим сепуко. 

Крал Йохан мразеше да губи, но в поведението му имаше едно елегантно спокойствие. Джентълмен до мозъка на костите си, той умееше да стисне ръката на победителя, да му се усмихне, да го поздрави и веднага след това да изхвърли сребърния си медал в коша за боклук, запретвайки ръкави за още по-усилена работа. В търсене на съвършенството.

.......

24 март 2024 година. Изтече много вода от първия ми спомен за Кройф… Изгледах стотици мачове и в повечето от тях си представях как би разсъждавал този гений. Щеше ли да следи постоянно топката или защитната линия на противника, какво го зареждаше за максимата „важното е да вкараме повече голове от съперника“ и дали победа с 5:3 не е далеч по-изтощителна емоционално от такава с 2:0?

Защо не спрях да гледам футбол толкова години и защо все още се вълнувам? Отговорът е прост – романтиката. Носталгичната романтика, презентирана чрез техника, скорост, компактност, спортна злоба, атака и уважение. Към противниците и към топката. Към трофея, към който се стремиш.

Точно тази красива и неподправена романтика е в сърцевината на футбола, който обичам да гледам. И в моите представи създателят на тази романтика е Йохан Кройф. Той успя да я развие, да я издигне до още по-големи висини, превръщайки футбола в едно изцяло професионално и красиво зрелище. Гладиаторите на арената вече бяха далеч по-скъпоструващи, но простотата в играта не се загуби. Футболът не се роботизира – Кройф не позволяваше това. И като че ли по ирония на съдбата, когато Играта започна да сменя облика си като змия с нова кожа, когато пачките не валяха с чували, а с вагони, Крал Йохан стана излишен и повече не излезе на голямата сцена.

Вече го нямаше в големите футболни битки, но аз го виждах навсякъде – в играта на Барса при Пеп Гуардиола, в опитите на Стоичков да надъха националите на България с думите „те са най-добрите в света“, в маниерите на Роналд Куман край тъчлинията, в тоталния футбол на Аякс, в академията Ла Масия, развита по идея на най-ароматното футболно „лале“…

В своята автобиография Крал Йохан споделя: „За мен футболът е емоция. Дори не можех да си представя, че ще губя време да задушавам играта на съперника. Исках да се наслаждавам и да се стремя да постигна перфектния футбол. Тогава резултатите идват сами“.

Да издигнеш красотата в играта на пиедестал и да съчетаеш футболния хедонизъм с пълна витрина от трофеи, това е висш пилотаж.

Разпнат в края на футболната си кариера от любимия Аякс (не му подновяват договора и той става шампион с Фейенорд месеци след това), разпнат в края на треньорската си кариера от Барса (заради втори пореден сезон без трофей), Йохан Кройф ще присъства завинаги  в съзнанието ми като статуята на Исус Христос в Рио де Жанейро – огромен, разперил ръце над големия град/свят с пълзящите мравки в него, осветяван в различни светлини. 

Аурата на този велик футболен творец не беше призната публично от всички, но дори „неверниците“ тайно изпитваха възхищение и наслада от изяществото на самия Йохан, както и на неговите отбори. Кройф беше футболният Моцарт, а музиката от неговата вълшебна холандска симфония още гали сетивата на всеки, имал щастието да се докосне до нея.

Друми Георгиев, Gol.bg