Има една снимка, която капсулира най-добре Диего Марадона. Не е това, което изглежда, но няма значение. Не става въпрос какво е реално. Важни са човекът, животът, митът и нашата памет. Това е Марадона, какъвто си го представяме – с топката в крака и сам срещу света. Красиво е.
Човекът, който я е заснел – Стив Паулъл, беше на първата си задача за списание Sports Illustrated. Ракурсът от ъгъла на фотографа, композицията, която поставя Диего почти нос в нос със своите противници, просто допълва приказната драма. Нищо в тази снимка обаче не е това, което изглежда.
Мачът е Аржентина – Белгия – първият на Мондиал 1982. Гаучосите загубиха, без да отбележат, а това не е годината, в която Марадона държеше трофея високо над главата си. Аржентина се прибра у дома много рано – след 5 двубоя и 3 загуби. Единствените им победи бяха срещу Унгария и Салвадор, а Дон Диего се разписа само 2 пъти – по неговите стандарти това беше разочароващо.
Гледайки снимката, ние обичаме да проектираме, че Марадона е започнал да слаломира през шестимата белгийци и е отбелязал гол. Всъщност тук всичко приключва бързо с един лош пас. Тези шест човека в червено не се бяха подредили, за да спрат Марадона като лоши момчета във филм на Брус Лий. Не, това е просто подреждане при изпълнение на свободен удар.
Но именно тази снимка показва същността на величието на Марадона. Защото наистина понякога и 6 човека не бяха достатъчни, за да го спрат. И на този фотос се вижда, че има страх в 12 очи. Това е интерпретацията на всички нас – Марадона сам срещу всички. Визуалният ефект е да постави Дон Диего срещу стадо уплашени животни.
Истината е, че Футболния бог не премина нито един съперник и дори сбърка паса. Има ли значение това? Едва ли. Всъщност снимката дори не е била използвана тогава. Едва когато легендата за Марадона се разраства, Пауъл се е върнал към нея. Защото тя е за нас и начина, по който възприемаме героите си.
Ето как ще запомним Дон Диего – срещу планетата, вдъхващ страх и страхопочитание в еднаква степен. Способен на най-големите подвизи. Така че не е важно това, което всъщност се е случило по-нататък, а това, което си представяме, че може да се случи. Защото знаем, че в други ситуации наистина се е получавало.
Но тази неутолима, брилянтна и величествена ярост най-сетне бе укротена. 9 линейки, повикани в дома му в Сан Андрес, не успяха да го спасят. „Той ни напуска, но не си отива от нас, защото Диего е вечен“, написа Лионел Меси. И това е самата истина. Няма как да престанат споровете за точното му място във футболния пантеон – по-добър ли е от Пеле, Меси и Кристиано Роналдо?
Но когато бе обявена новината за смъртта му, стана очевидно, че за цяло поколение футболисти Марадона стои над всички останали. Играчите пускаха своите снимки с него в социалните мрежи като сляпо предани фенове и споделяха спомените си за всички дни, в които са опитвали да достигнат неговия талант, но без успех.
Никога няма да има друг като Дон Диего, защото той игра във време, когато защитниците можеха да отмъщават най-брутално на талантливите съперници, и въпреки това беше над всички. За да печели битките с бранителите, Марадона разчиташе на своята собствена свирепа мотивация. Наричаше я „бронка“ - дума, взета от жаргона на най-бедняшките аржентински квартали.
Диего израства във Вия Фиорито - изпълнен с насилие квартал на 40 км от Буенос Айрес, в къща, построена от баща му с малко метални части и хлабави, нестабилни тухли. Само си представете - 10-членно семейство в три стаи, без електричество, без течаща вода. И заобиколени от огромна престъпност.
„Бронка” идва от испанската дума за „негодник” (б.р. - cabron) и е преведена от Марсела Мора И Араухо (преводачката на автобиографията на звездата „Ел Диего“) като „гняв, ярост, омраза, ненавист и горчиво недоволство“. „За Марадона това е най-познатата емоция. И той постоянно я посочва като негова мотивация, гориво, негова движеща сила", отбелязва тя.
Малко личности в световната история са превръщали гнева в гениалност толкова успешно, колкото Футболния бог. Той не говори за вкарване на голове на противниците, той говори за „ваксиниране“ на противниковите отбори, с целия психо-сексуален гняв, който се съдържа в този израз.
При него винаги има елемент на жестокост, дори и в триумфа. Като играч искаше да повали опонентите с таланта си, като треньор беше мотивиран от мисълта да отмъсти на съмняващите се в него и отбора му. През 2009-а в Монтевидео водената от Диего Аржентина се класира за Мондиал 2010. Случи се доста трудно и измъчено. Когато гаучосите победиха, Марадона прикани критиците си... да му го лапат. Точно така, каза го на живо по националната телевизия, после и на пресконференцията повече от веднъж. Беше бесен и крещящ.
Разбрахте ли сега какво е „бронка“? Златното момче беше страстен и странен лунатик, на моменти абсолютно нетърпим. И гневен, разбира се, винаги гневен. Но също и малко тъжен. Защото при него остана впечатлението, че футболът го е предал.
Не забравяйте в какво време играеше Марадона. Време, когато култовият италиански бранител Клаудио Джентиле можеше да го фаулира 23 пъти в един мач на Мондиал 1982 и да получи само един жълт картон. Затова, когато по-късно той се провали на теста за наркотици на САЩ '94 и когато се пристрасти към стимуланти, футболът носеше известна вина за това. Поне част от веществата, които Диего поемаше, бяха за притъпяване на болката, помагаха му да се изправя от леглото. А болката се натрупваше от всички ритници през годините на защитниците.
„Страстта си ще я имам до последния си дъх. Затова няма значение дали сто хиляди ме гледат в Неапол, или две хиляди някъде другаде“, казваше Дон Диего. Кой знае къде е той сега и пред колко души се изявява. Но където и да е, със сигурност футболът там е прекрасен. И някой е изключително, неудържимо гневен.
Материал на "Дейли мейл" Превод на "Тема спорт"