Последната среща на Доналд Макрей с Йохан Кройф е през 2014-а в Амстердам. Разговорът между тях разкрива много за начина, по който легендарният холандец гледа на живота. „Всичко е наред“, казва Йохан Кройф, потупвайки ме окуражително по ръката. Седим на малко канапе на стария Олимпийски стадион в Амстердам през септември 2014-а. „Аз вече не давам толкова дълги интервюта“, мърмори Кройф, след като се извиних, че искам поредното с него. Той се бе прибрал в родния си град току що с полет от Барселона. Вдигна рамене невъзмутимо: „Ще го направим както трябва. Виждам, че си приготвил много въпроси“. Кройф посочи изцапания ми лист хартия, върху който бях разлял кафето си няколко часа по-рано, гледайки критично към ужасяващия ми почерк. Бях написал 42 въпроса. „42?, попита Кройф. – Нали знаеш, че имам обратен полет за Барселона тази вечер?“. Знаех, че се шегува, затова обърнах листа, за да му покажа още шест въпроса от другата страна. „Ооо, сега вече са 48?, усмихна се Кройф. – Да видим дали ще имаме достатъчно време за първата страница“.
Разбира се, никой от нас не знаеше, че след 18 месеца Кройф щеше да е мъртъв. Когато чух новината в четвъртък, изрових интервюто. Харесваше ми начина, по който след този комичен старт Кройф избегна тривиалностите. Все едно бе репортер, той ми зададе първи въпрос. „Наслади ли се на деня в Амстердам?“ Прекарах сутринта, следвайки Кройф из поостарялата арена, където той игра серия мачове мини-тенис, волейбол, баскетбол и футбол със стотици деца с недъзи, на които фондацията му помагаше. Обикновено идеята да си сянка на бивш спортист не е примамлива. Шанс да прекараш време с Кройф – очарователен футболист, най-влиятелният мислител в модерната игра като треньор първо на Аякс и после на Барселона, е нещо различно.
Имаше моменти, в който той изглеждаше отегчен или изморен, особено когато бе прегърнат от огромен човек, маскиран като талисмана „Кройфи“. Преминавайки от един мач в друг, той бе заобикалян от деца и родителите им, чакащи да се ръкуват с него или да се снимат за спомен. Кройф обаче не загуби чувството си за хумор, дори когато прати един бекхенд в мрежата. Погледна невярващо ракетата си – все едно не можеше да разбере защо е бил толкова непохватен с ръката в сравнение с начина, по който действаше с краката.
Така че мога да отговаря положително – насладих се на деня. Кройф кимна и след това говори в продължение на пет минути за уроците, които всички ние можем да научим от децата в неравностойно положение. „Това е красиво. Най-налудничавото е, че аз се опитвам да им помогна, но всъщност те ми помагат. Президентът на Параолимпийските игри веднъж ми каза каква е разликата между децата с недъг и останалите. „Тези с недъга не мислят за това, което нямат. Те мислят за това, което имат.“ Ако можеше всички да се научим да мислим по този начин. Те винаги ме изненадват.“
Принудих се да дръпна един монолог, за да започна с въпросите си, все едно бях защитник, опитващ се да събори елегантния Кройф. Той разбра, че част от задачата ми е да насоча разговора към стария му враг Луис ван Гаал, който току що бе поел Манчестър Юнайтед. Отказа да влезе в нов дуел с войнствения Ван Гаал затова го помолих да е по-пространствен в обясняването на разликите във философиите им: „Това ми е по-интересно, отколкото просто да кажа, че Ван Гаал няма да свърши работа – заяви Кройф. – Не ме е грижа кой знае колко за това. И двамата сме холандци, но разликите между нас са големи. Аз винаги мисля как да държим топката и да задаваме ритъма. Може би той знае повече от мен, но аз държа на контрола. Когато не притежаваш топката, какво ще правиш? Пресираш, за да си я върнеш. Това е начин за защита. По-важното е, че аз искам да притежавам топката. Ето защо аз вярвам в индивидуалните разговори между треньора и играчите. Трябва да се погрижиш за всеки по отделно, за да има полза за всички. Както се видя от нашата работа с Пеп Гуардиола“.
Тогава отместих настрани листа с въпросите. По-интересно ми бе да слушам Кройф и да реагирам на разговора вместо да се придържам към предварително подготвеното. Кройф се оживи. „Аз се радвам, когато играчите ми започнат да мислят. Гуардиола е добър пример. Като играч той бе тактически перфектен, но той твърди, че не е можел да играе в защита. Рекох му: „Съгласен съм, донякъде. Ти си лош защитник, ако трябва да покриваш цялата зона. Ако обаче отговаряш за тази малка зона, ти си най-добрият. Има хора, които да се грижат за другите зони. Докато правиш това, ти ще си най-добрият защитник“. И той наистина стана много добър“.
Кройф не ми даде желания цитат, описвайки Ван Гаал като идиот, обречен да се провали на „Олд Трафорд“, но ми хареса начина, по който той премина от Гуардиола към английските треньори Кийт Спърджън и Вик Бъкингам, оформили неговата ранна кариера. Те двамата са добавили дисциплина към брилянтността му, а Бъкингам бе този, който му бе дал дебют за Аякс през ноември 1964-а, след това го бе тренирал и в Барселона: „Кийт и Вик ни научиха на професионализъм, защото в Англия те бяха изминали много по-дълъг път, отколкото ние в Холандия. Тактическото мислене обаче дойде после с Ринус Микелс“.
Не го притиснах с припомняне на всичко, което той и Микелс спечелиха с успешните иновации на Тоталния футбол. Не беше сантиментален или носталгичен тип. Кройф изглеждаше по-заинтригуван от друга тема: „Все още чувствам, че футболът е доста по-назад от други спортове. Вземете например голфа. Там има трима различни треньора за един играч. А във футбола един треньор се грижи за 25 футболисти. Не може да сравняваш център-нападателя с бека или халфа. Играта на всеки от тях изисква различни качества и физически умения. Затова и аз вярвам в индивидуалните треньорски сесии. Трябва да се погрижиш за всеки поотделно“.
Става елегичен само когато заговори как парите са ерозирали чистотата на футбола. „Сега всичко се прави заради пари. Има проблем с ценностите. Това е тъжно, защото футболът е най-красивата игра. Можем да я играем на улицата, навсякъде. Всеки може да го прави, няма значение дали е висок, нисък, слаб, дебел. Тези ценности вече ги няма. Трябва да ги върнем.“ Имаше и изненади – когато Кройф похвали Роберто Мартинес за работата му в Евертън. Предишния сезон тимът му бе изпуснал на косъм да се класира за Шампионската лига. „Ако погледнете как се справи Роберто, който ми е добър приятел, ще разберете, че това е една история на успеха. ОК, той не спечели трофей, но всички са щастливи“, каза Кройф. Това май не е думата, която всички използват, за да опишат настроението на „Гудисън парк“ при Мартинес днес.
Кройф изрази несигурност и как тримата големи - Меси, Неймар и Луис Суарес, ще се сработят в атаката на Барселона. Мисля си обаче, че едно от удоволствията в последните месеци от живота му е било да гледа този божествен тризъбец. Кройф бе човек – независимо дали удря бекхенда в мрежата или предавайки се пред рака. А в онзи септемврийски ден на 2014-а той изглеждаше по жив от всякога. Прозвуча уморено, само когато ми каза, че трябва да се върне в Барселона същата вечер: „Утре имам среща с УЕФА, Платини и всички спонсори“. Изражението му казваше достатъчно. Той бе по-щастлив, когато говореше философски. „Във футбола е като в живота. Трябва да погледнеш, да помислиш, да се придвижиш, да намериш място и да помагаш на останалите. В крайна сметка е много просто“. Докато потвърдя с глава това, той вече бе на друга тема. Заговорихме за футбола в Африка и как телевизията бе забранена по време на апартейда, но пусната преди Мондиал 1978 в Аржентина. Холандия губи финала там от домакините. Като ученик бях ядосан от факта, че не съм имал възможността да гледам предишния мондиал, когато още по-добър холандски отбор, с Кройф в пика си, губи финала от Западна Германия. Той ме погледна напрегнато. „Може би в крайна сметка ние сме истинските победители тогава – каза Йохан, а очите му изведнъж заблестяха. – Мисля, че хората по цял свят и до днес помнят повече нашия отбор“.
Кройф се отпусна и премина на родния си език. Попита ме дали разбирам холандски. Аз отговорих на бурски, казвайки: „Само малко“. Това му бе достатъчно, за да ме попита отново на холандски дали съм доволен от интервюто, имал ли достатъчно какво да напиша? Когато кимнах и благодарих, той ми подаде ръка. „Не отговорих на всичките 48 въпроса – каза Кройф. – Но може би така е по-добре. Един разговор е по-интересен, отколкото едно интервю“.
Доналд МАКРЕЙ, Observer.co.uk
Превод: "Тема спорт"