Бернабеу превърна Реал Мадрид в крал с билети за бедняци

Надали в света има друг президент, който да е направил повече за своя клуб, отколкото Сантяго Бернабеу, поне ако вземем за критерий състоянието му, когато поема управлението, и онова, което оставя на наследниците си. 61 години от живота му минават в служба на Реал Мадрид и през това време дон Сантяго е бил всичко, и то без никакво преувеличение.

Започва като нападател, записвайки 16 сезона в първия отбор, след това изпълнява длъжностите на треньор, секретар, член на Борда на директорите и изпълнителен директор. И накрая венецът на делото му е увенчан от 35-те му години на президентския пост.

Но Бернабеу е много повече от човека клуб. Влиянието на титанична фигура като него чертае генералните вектори за развитие на футбола за десетилетия напред. Той е сред хората, дали началния тласък за развитието на Купата на европейските шампиони, респективно Шампионската лига. Сам е инициатор за учредяване на Междуконтиненталната купа, превърнала се в наши дни в световно клубно първенство, след като е извел Реал до ниво, при което той вече няма адекватни съперници в Европа.

Бернабеу е роден на 8 юни 1895 г. в Алманса (провинция Албасете). Баща му е адвокат и многолюдното му семейство много скоро се премества в Мадрид. Там младият Сантяго започва да играе футбол първоначално като вратар, а после и като нападател по нареждане на братята си. Вземат го при юношите на Реал на 14-годишна възраст, а на 17 вече е в първия отбор, където нанизва 178 гола в 225 мача.

Приключва със състезателната си кариера през 1927-а. По това време той вече е дипломиран юрист, но предпочита да остане във футбола и е избран в тричленния управителен съвет на клуба, като през 1928 г. е и треньор на представителния тим. По това време Реал е приличен отбор, но в никакъв случай не и гранд. Всъщност те не печелят нито един сериозен трофей през 20-те години, но това се променя при Бернабеу.

Още от самото начало той настоява за привличането на легендарния вратар Рикардо Самора. С него Кралския клуб за пръв път в историята си става шампион на Испания през 1931/32, дублирайки успеха следващия сезон, а в добавка печели и два пъти националната купа (1934 и 1936). Този възход обаче е брутално прекъснат от Гражданската война в Испания между лявото републиканско правителство, от една страна, и опозиционния десен блок, чието основно ядро е във въоръжените сили. Тъй като тежненията му към десницата не са тайна за никого, Бернабеу е принуден да бяга от превърналия се в крепост на републиканците Мадрид. Когато се завръща, заварва клуба в руини.

Дървените трибуни на стария стадион на Реал „Чамартин“ са насечени за подпалки, а теренът е използван за военнопленнически лагер. Пари няма, както впрочем и футболисти, тъй като от довоенния отбор са останали само 5 човека, годни за игра. Бернабеу обаче не се отчайва и се връща на стария си пост в ръководството, като междувременно работи в министерството на финансите. На 15 септември 1943 е избран за президент на Реал, който едва не изпада от Ла Лига няколко месеца по-късно.

В началото приоритет №1 на дон Сантяго е построяването на нов стадион с колосален за местните стандарти капацитет от 75 000 места. На пръв поглед в подобен план няма абсолютно никаква логика, тъй като средната домакинска посещаемост на Реал тогава е едва 16 000 души. Бернабеу поема огромен риск, ипотекирайки цялото имущество на клуба и емитира 60 000 хиляди облигации при 5% годишна лихва, за да набере 38-те милиона песети, с които финансира строежа.

Той започва през октомври 1943 г. и е завършен три години по-късно. Следващият ход на президента е още по-шокиращ. Пуска скандално евтини билети от едва 5 песети (около 17 евроцента, преизчислени в днешни пари). Ходът му се оказва гениален. Само за 3 месеца посещаемостта скача наполовина, а година по-късно Реал вече има 43 000 организирани членове.

Следващото, с което Бернабеу се захваща, са трансферите. Именно с тях започва златната му ера. Големия си удар прави през 1952 г., когато в чест на 50-годишнината на клуба в Мадрид идва Милионариос с най-големите звезди на Южна Америка в състава си. Гостите побеждават с 4:2, а два от головете вкарва лидерът им Алфредо ди Стефано. След мача дон Сантяго казва само едно изречение на дясната си ръка – Раймундо Сапорта: „Искам този аржентинец, цената е без значение“.

Още в дебютния сезон на Ди Стефано Кралския клуб става шампион на Испания за пръв път от 21 години, а много скоро започва да мачка и в Европа. Тук отново Бернабеу се проявява като изключителен визионер. Докато мнозина възприемат проекта за Купа на европейските шампиони като налудничав, той подкрепя турнира, изстрелвайки Реал в друго измерение, след като именно мадридчани спечелват първите 5 издания на надпреварата.

Когато Бернабеу умира през юни 1978 г., в Аржентина се играе световното първенството. ФИФА обявява тридневен траур, като всеки мач започва с минута мълчание – чест, която във футбола надали ще бъде отдадена другиму.

И все пак той не остава в историята като безспорна фигура, поне не за всички. Основният довод на критиците му е, че зад успехите на неговия Реал стоя желязната ръка на диктатора Франсиско Франко, управлявал Испания от края на Гражданската война в страната до смъртта си през 1975 г., тоест почти до края на мандата на дон Сантяго.

Бернабеу действително се бие за Франко, при това в буквалния смисъл на думата. И то като доброволец, въпреки че вече е на 42 години. Изпратен е в 150-а мароканска дивизия, прочула се със зверствата си при превземането на Каталуния. Отличава се в битките за Биелса и Уеска и е награден с медал за храброст, като до края на конфликта получава още два.

Неоспорим факт е и че става президент на клуба след политическа намеса. Това се случва след скандалите между Реал и Барселона в мачовете за Купата на краля през 1943 г. (б.р. – по онова време Купа на генералисимуса в чест на Франко). Двата отбора се срещат на полуфиналите. Барса печели първата среща с 3:0, но на реванша е отнесен с 11:1.

След мача няколко футболисти на гостите и хора от треньорския щаб обаче се оплакват, че преди срещата са били заплашвани от полицията. За да не допусне каталунците да бъдат възприемани като жертва, режимът си навлича тогата на безпристрастен съдник, нареждайки ръководствата на двата клуба да се оттеглят и така отваря пътя на Бернабеу към поста.

Впоследствие той отново се възползва от благоволението на властите при строежа на новия стадион, когато те първоначално поемат 5% от разходите, а впоследствие участват с още 980 000 песети при изкупуването на облигациите, с които Реал финансира проекта.

Но всичко това не прави дон Сантяго франкист (той е десен консерватор и монархист и никога не става член на Фалангата – политическия гръбнак на режима), нито Реал директен клиент на военните. Впрочем те си имат явен фаворит и това е градският съперник Атлетико Мадрид, който директно е управляван под пагон и дори е прекръстен за известно време на Атлетико Авиасион.

Бернабеу също се ползва с покровители, но неговата стратегия е друга. В типично средиземноморски стил той разчита на лични контакти. Като например тези с могъщия генерал Муньос Грандес, в чиято част служи по време на Гражданската война. По същия начин той действа впоследствие и в Испанската футболна федерация.

Когато се бори с Барселона за Ди Стефано (аржентинецът е подписал едновременно и с Реал, и с каталунците), футболните чиновници на пръв поглед не вземат ничия страна, постановявайки нападателят да играе на ротационен принцип по един сезон за всеки клуб. Но първият в списъка е Реал, което дава време на Бернабеу да задейства лостовете си и след време на „Ноу Камп“ окончателно му отстъпват правата на аржентинеца.

Материал на "Тема:Спорт"