свързани статии

Роберто Карлош (47 г.) разказа своята история пред сайта The Players Tribune. Бразилецът, който прекара почти цялата си кариера в Реал Мадрид (1996-2007), сега не може да познае любимия си град заради пандемията. С Белия балет той спечели три пъти Шампионската лига, а с националния отбор левият бек стана световен шампион (2002).

Вкъщи има снимка от специален ден, който никога няма да забравя. През лятото на 1996-а Реал Мадрид тъкмо ме купи от Интер. Бях на 23 години. Когато кацнах на летището, не отидох у дома, нито на "Сантяго Бернабеу", най-величествения стадион в Европа. Не! Вместо това тръгнахме с няколко човека от испански вестник към площада „Сибелес“. Там има фонтан и статуя на богиня. За всеки в Мадрид това е много специално нещо, едно от емблематичните места в града. За футболните фенове площадът има още по-голямо значение, защото Реал отива да празнува всичките си титли на „Сибелес“.

Бях много развълнуван. Тогава фотографът ме снима, за да си спомням винаги как започна моето лудо пътешествие с Реал. Все още пазя снимката вкъщи, а Мадрид си остава моят дом. Заради коронавируса излизах само два пъти навън. Не можах да позная града си. Тук можеш да намериш всичко - слънце, спорт, култура, нощни забавления и храна, най-вече храна. Хората знаят как да живеят добре, но сега изведнъж всичко изчезна. Улиците са напълно празни. Никога не съм виждал Мадрид толкова тих и пуст. Лично мен вирусът не ме засегна, семейството ми се чувства добре, но съм тъжен за близките на загиналите. Заразата отне живота и на Лоренсо Санс. Той е президентът, който ме доведе в Реал.

Молех се да се излекува, но сега просто споменът за него ме кара да се усмихвам. Той беше шеф, но преди всичко фен. Живееше за нашия клуб и ние го обичахме заради човешките му качества, оптимизма и всичко, което правеше за мадридизма. Беше като баща, винаги идваше при нас в съблекалнята.

Спомням си, че дебютирах с гол на „Риасор“ Ла Коруня. После играх за първи път на „Бернабеу“ пред 80 хиляди души. Чудех се какво ще стане, ако сбъркам. Беше плашещо, но това бе един от най-хубавите дни в живота ми. След известно време свикнах с напрежението, но имаше моменти, в които дори най-големите професионалисти не можеха да издържат. Трябваше да играем за трофея в Шампионската лига срещу Ювентус (1998). Ние не бяхме печелили отличието от 32 години, а те играеха на финал за трети пореден сезон. Наред с това мъчехме в Ла Лига, бяхме пълни аутсайдери.

В нощта преди финала никой от нас не можеше да заспи. Обикновено си лягахме в 22:00 часа, но този път стояхме в лобито на хотела до 4 часа сутринта и си разказвахме истории. Не се страхувахме, просто уважавахме класата на Ювентус и бяхме нетърпеливи мачът да започне. Спечелихме финала не само с качества, но и с мотивация. Просто го искахме повече от тях. Юве имаше много шансове, накрая ние спечелихме с 1:0. Това е любимият ми момент в Реал Мадрид. След победата се отправихме към площада „Сибелес“. Улиците бяха наводнени със стотици хиляди хора, пеещи и празнуващи.

Колкото по-дълго останете в Мадрид, толкова повече осъзнавате какво означава този клуб за хората. Не само в града, но и по цял свят. Няма значение какъв е мачът, „Бернабеу“ винаги беше пълен. Феновете обичат Реал заради престижа, фенбазата и славните успехи. Това е причината и аз да отида там, за да получа шанс да напиша още и още история.

Ерата на лос галактикос в началото на новия век беше невероятна. Седиш в съблекалнята и виждаш около себе си носителя на "Златната топка", най-добрия испански футболист за годината, голмайстора на Ла Лига, водещия вратар в света и още много други. Да бъда част от тази обстановка беше много специално, изпитвах огромна гордост. Спечелихме Шампионската лига още два пъти, дори ми е трудно да си спомня всички детайли. Когато играеш за такъв клуб, трябва да живееш в настоящето, защото всичко е много интензивно. Едва в деня, в който спрях да играя, започнах да осъзнавам напълно какво съм постигнал.

Последният ми мач за Реал бе на 17 юни 2007-а. Трябваше да бием Майорка у дома, за да станем шампиони за сметка на Барселона, който пък по същото време срещаше Химнастик. Поведоха ни, но ние обърнахме с 3:1. Беше невероятна победа, но това, което си спомням, е отношението на публиката към мен. Всички знаеха, че това е последният ми мач, Дейвид Бекъм също си тръгваше. Още от хотела ни заляха с много обич, чувствах се като на рождения си ден. Всички ни изпращаха прегръдки и целувки. Така разбрах какво съм направил за клуба и колко много ме обичат.

Това, което се случва в момента, ме натъжава много, но аз искам да окуража хората и да им кажа да бъдат оптимисти. Моята философия винаги е била да решавам проблеми с усмивка на лицето. Затова дръжте главата си горе и гледайте напред. Вярвайте в себе си, запазете спокойствие и се опитайте да помогнете на другите.

Някои положителни неща вече се появиха. Заради пандемията осъзнаваме, че всички сме хора и имаме еднакви уязвими места. Дадохме си сметка, че семейството и приятелите са важни, всички имаме нужда един от друг. Нещо много просто може да помени живота на някого, понякога дори само няколко хубави думи са достатъчни. Нека да подължаваме да работим заедно. Оставайки си у дома, ние се борим да се върнем към нормалния живот възможно най-скоро. На мен също ми липсва футболът и чакам с нетърпение Реал Мадрид да се върне на „Сибелес“, за да празнува още една титла.

Сега обаче просто искам и чакам да видя хората обратно на улиците. Това е победата, за която всички ние се борим.

THE PLAYERS TRIBUNE, превод на в-к Тема спорт