свързани статии

Официалното съобщение дойде в четвъртък, но за повечето фенове на Ливърпул Стивън Джерард се оттегли като футболист преди 18 месеца. И ако той реши да бъде брутално откровен, вероятно сам ще го потвърди.

За последен път Джерард сложи екипа с митичната птица ливър върху гърдите си при разгрома 6:1 над Стоук с едва един (от гледна точка на феновете) гол на легендата. И това бе денят, в който кариерата му приключи "наистина".

Футболна кариера, каквато "Енфийлд" рядко е виждал преди въпреки присъствието на много герои през годините. Да, за Кени Далглиш вечно ще се говори приповдигнато в квартала. Както и за такива като Роджър Хънт, Стив Макманамън, Луис Суарес, Джон Барнз, Алън Хансен, Йън Ръш и много, много други. Но нито един от тях не можеше да се отъждестви така с хората, чийто рев отекваше от "Дъ Коп".

Нито един от тях дори не достигна тези главозамайващи висини, като същевременно оставяше усещането, че "той е един от нас". Да, Джерард изкара 18 месеца на слънцето в Лос Анджелис, но неговото сърце винаги беше на 5000 мили по на изток - в Ливърпул. Ето защо, когато Челси опита 3 пъти да го изкуши да си тръгне оттам, тези опити бяха обречени на провал. Както самият Джерард призна впоследствие, дори 10 титли с друг отбор нямаше да струват колкото една единствена с Ливърпул

Фактът, че той никога не сложи медала на победител във Висшата лига на врата си, винаги ще си остане едно досадно разочарование. Но нека да бъдем честни - те не бяха толкова много. Истанбул през 2005, финалът за Купата на Англия през 2006, онзи топовен изстрел срещу Олимпиакос, онази ракета срещу Юнайтед на финала за Купата на лигата, толкова много забележителни влизания и намеси, които променяха мачовете, че няма да стигне мястото за всичките.

Имаше толкова много златни мигове, които да стоплят сърцето на всеки от "Дъ Коп" през последните 2 десетилетия. Спокойно можем да се обзаложим, че при всеки тъжен поглед назад през следващото поколение Стивън Джерард ще присъства там някъде. И все пак при всеки вятър, всеки дъжд, всяка буря Джерард винаги оставаше това стъпило здраво на земята местно момче, което за пръв път видяхме в студената ноемврийска вечер на 1998 г.

Той винаги си остана момчето от махалата, което бе много по-щастливо да излезе нощем из града с приятелите, с които израстна, отколкото със знаменитостите, с които толкова много от другите обичат да се снимат. А точно това го направи толкова уважаван мъж, колкото и онези отигравания на терена, вдъхновили безброй много заглавия. Като футболист може би му дойде времето за негово добро. Но спомените за най-великата от всички легенди на "Дъ Коп" ще живеят вечно. Благодаря за всеки един от тях, Стиви...