Не би ли било прекрасно, ако можехме с едно щракване на пръсти да променим реалността? Ново назначение, ново длъжностно лице, нов премиер, нов директор и хоп! - вече сме на слънчевия път към Утопията. Към един Нов Йерусалим. Или, в случая с Ливърпул, по пътя към неуловимата първа титла във Висшата лига. 

В Мърсисайд го наричат "Комплексът за месия", но това не е феномен, ограничен само в северозапада. Почти всяка група фенове насочва безразсъдни количества вяра в новото назначение, надявайки се, че подновената химия в съблекалнята ще окаже моментално въздействие върху терена, последвано от резултатите, които феновете, клубът и неговата история "заслужават".

Психологията е наистина увлекателна, но нека първо се занимаем с нейната основна глупост. На чисто логично ниво футболът е zero sum game. Т.е., ако един клуб загуби, тогава друг трябва да спечели. Така че, ако всеки клуб смени треньора си и всеки от тях предизвика промяна в химията, това няма да промени факта, че Висшата лига пак ще има само един шампион. С други думи, докато Ливърпул се надява Юрген Клоп да е месията, Манчестър Юнайтед вярва, че това е Луис ван Гаал, а Шпорите пък залагат на Маурисио Почетино. Тезата е, меко казано, вътрешно дефектна.

Но ако трябва да разберем по-добре основата на "Комплекса за месията", трябва да се отдалечим на крачка от логиката и дори от футбола и да се вгледаме внимателно в антропологията. По-точно, трябва да изследваме концепцията за "временния крал", която сър Джеймс Джордж Фрейзър описва в своя бестселър "Златният клон". 

Фрейзър описва различни племена и митологии, които влагат цялата си сила и авторитет в този "временен крал". Той притежава власт над реколтата, слънцето, дъжда, вятъра и материалната основа на племето. И все пак неговата реална роля не е свързана с властта, а с надеждата.  Той е проводникът на мечти, контейнерът на обществения копнеж и тревога. Той е фокусната точка на атавистични импулси и страсти, които иначе биха се разбушували без контрол. 

В първите месеци той е почитан. Всеки подем в положението на племето се приписва на неговите божествени дарби, а всичко, което наврежда на посевите, се приписва на зли външни сили. В един момент обаче настъпва повратна точка, при която временният крал бива зарязан. Той е пожертван в името на новия временен крал, който пристига с нов цикъл от надежда, предателство и в края на краищата спасение. 

Наблюдавайте почти всеки футболен клуб и ще забележите как този първичен обред се повтаря. На "Уайт Харт Лейн" сред феновете на Ливърпул имаше почти религиозни плакати с лицето на Клоп, допълнени с лозунги като "Ние вярваме" и "Доверяваме се на Юрген". Дори коментаторите се намесиха в "месия-фикацията" на временния крал, чудейки се дали той ще успее да накара съдбата да бъде по-благосклонна към отбора и както друг се изрази - "да заведе феновете в рая". Между другото, германецът е 48-годишен мъж с очила и диплома по спортни науки, който бе тренирал Ливърпул само от три дни.

Цикълът на обожествяване, надежда, жертва и обновление се повтаря с различно темпо в различните клубове, както между древните племена. В Нюкасъл например това се случи бързичко, когато Алън Шиърър бе назначен да "спаси" "Нюкасъл" от изпадане през 2009 г. (бях командирован да отразя първата му пресконференция), и феновете не само скандираха името му, но се събуха и размахаха обувките си във въздуха. Не съм сигурен, но имах чувството, че този любопитен символизъм означава, че феновете искаха да са боси по подобие на първите ученици на Христос. Впрочем Нюкасъл изпадна няколко седмици по-късно.

Уволнението, назначението и парадът на треньорите няма нищо общо с печеленето на мачове. Според всеки здравомислещ анализ това подкопава стабилността, коства разходи според договорните клаузи и като цяло причинява разпадане. Ако това все още не е очевидно, то трябва да стане кристално ясно от факта, че всъщност това е онази група от мъже на средна възраст, които кацат от клуб на клуб и пак обратно, в рамките на Премиър лиг и отвъд нея. Клубовете не купуват нови таланти или знания - те просто рециклират хора, които са били отвсякъде изритвани и цял живот дебнат на пазара. 

Не, това не касае футбола или логиката: то касае нас. С подписа си върху пунктираната линия, сключвайки договор с някой брадат треньор със свежо лице, клубовете задоволяват безумната нужда от надежда на феновете. А когато уволнят този треньор, те демонстрират същия инстинкт, както при ритуално жертвоприношение. Вестниците отразяват този процес (изграждането на новия човек само за да го сринат впоследствие), защото знаят, че той отразява инстинктите на читателите. То е най-близкото нещо до езичеството през XXI век.

Това обаче не означава, че треньорите не могат да въздействат върху резултатите. Очевидно един голям треньор може да помогне на даден футболен клуб, но подобно влияние нормално се усеща при един по-дълъг период от време, най-вече (но не задължително) на трансферния пазар. На сър Алекс Фъргюсън му отне години да промени Манчестър Юнайтед.

Когато човек отстъпи назад и види цялата картина с подобни назначения, се убеждава, че катализаторите на чудеса, асоциирани с новите треньори, са досущ като статистическите аномалии: забележителни, но в никакъв случай възпроизвеждащи. Все пак всеки клуб и всяка фенска маса смята, че следващото чудо ще се случи с тях. 

Това накара Хари Реднап, който добре познава феномена на временния крал, да разреже мистицизма по време на подготовката за мача в събота. "Той ги тренира едва от няколко дни - заяви той почти отчаяно по адрес на Клоп. - Човек не може да направи нищо за такъв срок." Но никой не го слушаше. Очите на всички бяха вперени в германския месия, който, прав до тъчлинията, прилагаше своята магия, докато червените знамена на лоялните привърженици се развяваха под полъхващия бриз в Северен Лондон.


Матю Сайед, вестник "Таймс"
Превод на вестник "7 дни спорт"