Осмислете детайлите. Забравете шума и подробностите. Представете си, че управлявате голям клуб в серия от загуби и търсите да назначите нов мениджър. Какво искате в идеалния случай? Млад наставник, който върви само нагоре. Някой свеж специалист с визия, стремеж и личност. Човек, който все още може да ръководи клуба десетилетие по-късно.
На най-високо ниво повечето управленски кариери са сравнително кратки. Понятието „доказан победител“ е утешителна, но безсмислена стенограма. Няма такова нещо – всичко е условно, винаги има контекст, всяка кариера има дъга. Има изключения, най-вече сър Алекс Фъргюсън, но малко мениджъри издържат повече от десетилетие на абсолютния връх. Управлението е трудно. Футболът се развива постоянно, а това означава изискване не само на проницателност, но и грандиозна воля и вяра в себе си.
Всеки е склонен в крайна сметка да се самопародира. Случи се с Браян Клъф, Арсен Венгер и Жозе Моуриньо, тъй като те посегнаха не към най-доброто решение на проблем, а към най-характерното. В деветия си сезон в Ливърпул и след 7 преди това в Борусия Дортмунд Юрген Клоп осъзна, че умората го гризе и напусна. А той беше човек с необичайна енергия.
Така че в идеалния случай вие искате млад мениджър, чиято кариера е на път да разцъфти, с пълно десетилетие на величие пред себе си. Идентифицирането на тази фигура е трудно. Назначаването на Жозе от Челси през 2004-та беше рядък успешен случай. В повечето случаи е знак за липса на футболни познания на ниво вземане на решения, както е в Ман Юнайтед през последните 11 години. До Ерик тен Хаг те никога не са се опитвали да идентифицират изгряващата звезда на световния мениджмънт. С Дейвид Мойс беше тотална грешка – футболът му в Евертън нямаше как да отговори на изискванията на „Олд Трафорд“. Луис ван Гаал беше опитен и се радваше на прагматичен втори разцвет, но беше навършил 63 години и никога не е бил дългосрочен вариант.
Когато Моуриньо пое юздите през 2016-а, той беше преминал през токсичните си напускания от Реал Мадрид и Челси. Имаше много предупредителни знаци, че пикът му е отминал, но нямаше кой да ги види. Оле Гунар Солскяер беше необходимата краткосрочна противоотрова за токсичността на Жозе. Назначаването му за постоянно обаче беше доказателство за борд, пометен от общественото мнение, неспособен да предприеме стратегическо планиране. Странният временен статут на Ралф Рангник го подкопа още повече.
Тен Хаг изглеждаше треньор с голям потенциал. Спечели Ередивизие 3 пъти с Аякс, победи вълнуващо Реал Мадрид и Юве в Шампионска лига, а отборът му остана на 30 секунди от финал в турнира. Не всички обещания обаче бяха изпълнени – той беше с 13 години по-възрастен, когато пое работата, отколкото сега е Рубен Аморим (б.р. – той е на 39 години).
В лицето на португалеца Юнайтед най-накрая има едно от най-горещите треньорски имена в Европа. Някой, който привлече интерес както от Ливърпул, така и от Ман Сити. Не само това. Има очевидна прилика със сър Алекс в това, че в лига, която по традиция е надбягване с три коня, той изведе третата сила до титлата. Спортинг е много по-близо до Бенфика и Порто, отколкото Абърдийн до Селтик и Рейнджърс. А Фъргюсън донесе почти невъобразим европейски успех на доновете с КНК. Сър Алекс беше с 5 години по-възрастен, когато пое червените дяволи, отколкото сега Аморим. Но той също беше изгряващ талант, успял в по-скромен отбор и чакащ шанса си в по-богато и по-бляскаво първенство.
Както показва примерът с Тен Хаг, само защото един треньор има нещо специално, което се доближава до желания профил, не означава, че ще има успех. Може би по-притеснителен за Юнайтед обаче е контекстът, който ги заобикаля, размерът на клуба, дълбочината на очакванията, негодността на състава. Първият сезон на Тен Хаг беше доста добър – трето място във ВЛ и спечелена Купа на лигата. Той разреши проблема с Кристиано Роналдо с възхитителна проницателност и докато тимът не беше чак толкова впечатляващ, нямаше признаци, че го чака огромен спад. До края на своя период на „Олд Трафорд“ нидерландецът се превърна в смешен персонаж, който твърдеше, че допускането на 25 удара по време на мач не е проблем.
В падението му се крие по-дълбок страх. Ами ако точно това прави Юнайтед с мениджърите? Вече се видя, че червените дяволи са гробница за футболистите, тъй като редица таланти загубиха пътя си в Театъра на мечтите. Може ли това да бъде вярно и за наставниците? Ами ако това е причината само трима треньори да са печелили титлата с отбора, въпреки че е най-успешният в историята на английската лига? Сякаш клубът е огромен и жесток дракон, който ще се подчини да бъде язден от само малцина избрани. Ами ако просто има нещо в работата на Юнайтед, което е твърде голямо, твърде трудно, твърде хаотично? Взирайте се в него достатъчно дълго и работата на Юнайтед ще се взре във вас…
Джонатан УИЛСЪН, Guardian, превод на в-к Тема спорт
Снимка: БГНЕС