Мхитарян: Чувствах се като арменския Роналдиньо

Хенрик Мхитарян има трудно начало на кариерата си в Манчестър Юнайтед. В първите си мачове не беше убедителен, получи контузия и пропусна доста срещи, като самият Жозе Моуриньо призна, че арменецът има проблем с адаптацията. В последните седмици Мики обаче започва да печели доверието на треньора си и в двата мача, в които той беше пуснат като титуляр (срещу Фейенорд за Лига Европа и Уест Хем за Купата на лигата), той се представи страхотно и беше избран за играч на мача. Кариерата и животът на Мхитарян са доста интересни. И самият той от първо лице разказва за тях пред „Плеърс Трибюн“.

Един от най-ранните ми спомени е как моля баща си Хамлет да ме вземе с него на тренировка на неговия отбор във Франция. Може би бях 5-годишен. През 80-те, преди аз да се родя, баща ми е играл в най-високата дивизия от първенството на СССР в родната Армения. Той беше дребен, но много бърз нападател. Списание „Съветски воин“ всъщност му е връчило награда „Рицар на атаката“ през 1984 г. 

През 1989 г., когато съм бил още бебе, се преместихме във Франция заради някои конфликти, които имаше тогава в Армения. Баща ми игра 5 години във Валанс във втора дивизия на Франция. Винаги плачех, когато излизаше за тренировка. И всяка сутрин казвах: „Тате, вземи ме с теб. Моля те, вземи ме с теб!“

На тази възраст не ми пукаше за футбола, просто исках да бъда с баща си. Но той не искаше по време на тренировка да се разсейва с мен, като мисли къде търча около терена. Затова измисли умен план да ме заблуди. Една сутрин за пореден път аз казах: „Тате, вземи ме с теб на тренировка.“ И той отговори: „Не, не, Хенрик, няма тренировка днес. Отивам до супермаркета и се връщам след малко.“ Отиде на тренировка и аз чаках ли, чаках. Върна се след няколко часа без никакви покупки. И започнах да плача: „Излъга ме, не си ходил до супермаркета. Ходил си да играеш футбол.“

Времето с баща ми беше много пълноценно, но и много кратко. Когато бях на 6, родителите ми казаха, че се местим отново да живеем в Армения. Не разбирах какво в действителност се случва. Баща ми беше спрял да играе футбол и си беше вкъщи през цялото време. Не знаех, но баща ми имаше тумор в мозъка. Всичко се случи много бързо. За година той си отиде. Понеже бях много малък, не можех да разбера какво в действителност е смъртта. Спомням си, че виждах майка ми и по-голямата ми сестра постоянно да плачат. Питах ги къде е татко, но никоя от тях не можеше да ми обясни. Ден след ден те започнаха да ми казват какво точно се е случило. Спомням си веднъж майка ми ми каза: „Хенрик, той никога повече няма да бъде с нас.“ И аз си мислех. Никога? Никога не е толкова дълго време, когато си на 7. Имахме много видеозаписи на мачовете му във Франция и често ги гледах, за да си спомням за него. Два или три пъти в седмицата ги гледах и това ми носеше голямо щастие, особено когато камерата го даваше в близък план, след като е вкарал гол и се прегръща със съотборниците си. На тези записи баща ми беше жив. 

Година след смъртта на баща ми започнах да тренирам футбол. Той беше моят пример, моят идол. Казвах си, че трябва да тичам точно като него, да шутирам точно като него. От 10-годишен целият ми живот е футбол. Тренировки, гледане на футбол, четене за футбол, дори и на плейстейшъна играех само футбол. Бях напълно концентриран върху него. Обичах креативните играчи. Исках да играя като Зидан, Кака и Хамлет (биха били доста добри съотборници за баща ми).

Беше много трудно, защото майка ми трябваше да ми бъде както майка, така и баща. А това е много трудно за една майка. Трябваше да бъде грижовна като майка, но понякога трябваше да бъде и строга, какъвто би бил един баща. Имаше дни, в които се прибирах след тренировка и заявявах: „Беше много тежко, искам да напусна.“ И майка ми се налагаше да ми казва: „Няма да напускаш. Ще продължиш да работиш и утре ще бъдеш по-добър.“

След смъртта на баща ми майка ми трябваше да работи, за да издържа семейството. Започна работа в арменската футболна федерация. Беше забавно. Когато започнах да играя за младежкия национален отбор, веднъж си изпуснах нервите и след мача тя дойде при мен. „Хенрик, какво правиш? Заради теб ще си имам проблем в работата.“ Отговорих: „Но, мамо, ритнаха ме. Те...“ „Не, не, не. Винаги трябва да се държиш възпитано.“

Колкото и да беше трудно, майка ми и сестра ми винаги ме притискаха да се трудя повече. Дори ме пуснаха да отида в Бразилия, когато бях само на 13, за да тренирам със Сао Пауло 4 месеца. Това беше един от най-интересните моменти в живота ми, защото аз бях много срамежливо момче от Армения, което пристига в Бразилия, без да говори португалски. Но честно казано, не ми пукаше особено, защото отивах във футболния рай. Мечтаех да бъда като Кака, а Бразилия е домът на креативния и атрактивен футбол, който те наричат жинга. Всъщност учих португалски два месеца преди да замина и когато пристигнах в Сао Пауло, бързо разбрах, че едно е да учиш, а съвсем друго е да говориш с хората. Заминах заедно с още двама арменски футболисти. Когато пристигнахме обаче, видяхме, че си имаме един бразилски играч за съквартирант. Беше кльощав като мен и имаше тъмна коса. Поздрави ни на португалски: „Добър ден, казвам се Ернанес.“ По това време това момче беше напълно непознато, но това беше Ернанес, който сега играе в Ювентус. 

Живеехме до тренировъчната база. Ядяхме там, тренирахме и се забавлявахме. Нямахме плейстейшън. Само телевизор, но всичко беше на португалски. Така че първите няколко седмици бяха много трудни, защото ми беше трудно да общувам с бразилските играчи. Те казваха нещо, след което ми се усмихваха и ме потупваха по гърба. Бразилците са невероятни хора. Не може да се опишат, трябва просто да ги почувстваш, когато си около тях, може да разбереш.

За щастие всеки говори универсалния език на футбола. Станахме приятели и си говорехме с играта си на терена. Спомням си един път отбелязах няколко гола на тренировка и си помислих: „Уау, арменско хлапе бележи голове в Бразилия.“ Почувствах се като звезда.

Беше ми много интересна културата там. Много е различна. Например тренираме 45 минути, след което 15 минути почиваме. Хапваме някой плод, пийваме сок, след което се връщаме за нови 45 мин тренировка. Тренировката е като истински цял мач. В Армения на тези години тренираме повече за физика, отколкото за техника. В Бразилия тренировките са много по-технически – и винаги с топката.

В действителност в Бразилия, ако децата нямат топка, те играят с едно кълбо от навити чорапи, които правят топка. Всичко се върти около топката в тази страна.

Беше забавно, защото майка ми често се обаждаше – всеки ден. И трябваше да й казвам, че ако иска да ми се обажда, трябва да ме предупреди по-рано, защото единственият телефон, на който можеха да се провеждат международни разговори, беше в кабинета на директора и всеки ден се налагаше някой от треньорите да идва при мен по време на занимание и да ми казва: „Хей, майка ти е на телефона.“ Тогава трябваше да отида и да й казвам да ме потърси по-късно.

- Как е бебчето ми, как е храната, всичко наред ли е?
- Мамо, трябва да тренирам, звънни ми в неделя.

След няколко месеца вече можех доста добре да говоря, макар и на елементарен португалски и научих Ернанес на арменската азбука. Без плейстейшън нямаше какво друго да се прави. Това време беше много важно за мен, защото изгради стила ми като футболист. Когато се върнах в Армения, бях все така кльощав и слаб физически, но имах техника и умения с топката. Чувствах се много свободен на терена. Чувствах се като арменския Роналдиньо. Хаха, шегувам се. По това време вече говорех три езика – арменски, френски и португалски, и беше малко предизвикателство за мен, защото всички те се блъскаха в главата ми. Казвах половин изречение на арменски и половината на португалски. 

Сега правя това на английски, така че хората да не се учудват на някои забавни думи. Когато станах на 20, преминах в Металург Донецк и добавих малко украински и руски в микса. Две години по-късно отидох в Шахтьор и ми беше много смешно, защото много хора ми казваха, че ще ми бъде много трудно там, защото в отбора има 12 бразилци. Не отговарях нищо, просто се смеех вътрешно в себе си. В съзнанието си, в мисленето си аз съм половин бразилец. Разбира се, имах страхотни съотборници, но трите ми години в Шахтьор бяха брилянтни. Поставих рекорд за отбелязани голове в украинското първенство през 2013-а и се чувствах добре от това, че запуших устата на тези, които твърдяха, че не мога да се справя там, защото съм арменец.

Съдбата може да бъде много интересна. След този сезон ме привлякоха в Борусия Дортмунд. По стечение на обстоятелствата скоро избухна и конфликтът в Донецк. Така – преместих се в Германия. Нов език и нова култура, която беше много различна от всичко, с което съм свикнал. Беше много труден период за мен. Първият сезон беше окей, но вторият беше катастрофа. Не само за мен, а и за клуба. Загубихме много мачове и имах чувството, че просто нямам късмет. Не само не вкарвах голове, нямах и асистенции, което е много нетипично за мен. Бях привлечен за много пари и сам се бях поставил под голям натиск. Имах много тежки вечери в апартамента си в Дортмунд, в които само стоях и мислех, и мислех. Не исках да изляза навън дори за вечеря. Но както казах, съдбата може да бъде интересна. Новият треньор Томас Тухел дойде преди третия ми сезон и той промени всичко за мен. Дойде при мен и ми каза: „Слушай, искам да получа всичко от теб.“ Усмихнах се и се засмях, защото си мислех, че просто се опитва да ме накара да се чувствам по-добре. Но той ме погледна много сериозно и каза: „Мики, ти ще бъдеш страхотен.“ 

Това означаваше всичко за мен. След сезона, който имах, не мислех, че мога да бъда звезда. Но той го направи. Той извлече от мен всичко през този сезон и заради това бях щастлив отново. Когато си тъжен, не може да имаш късмет. И това е нещо, което научих от бразилската култура. Когато си щастлив, нещата се получават и на терена. През този сезон с Тухел играехме с много ентусиазъм. Играехме луд, суператакуващ футбол и се наслаждавахме на всяка минута на терена. На практика играехме с двама защитници, трима халфове и петима нападатели. И имахме успех. Дори и когато губехме, ние пак се забавлявахме.

През изминалото лято агентът ми се обади и ми каза, че Манчестър Юнайтед се интересува от мен. Изненадах се. „Наистина ли? Или е само спекулация“ - отговорих. Когато мечтите са близо до това да станат реалност, отначало не можеш да осъзнаеш. Няколко дни по-късно интересът беше потвърден, тъй като ми се обади лично Ед Удуърд – изпълнителният директор на Юнайтед. Каза ми, че се интересуват от мен. Можете да си представите колко бях развълнуван. Докато агентът ми и клубът преговаряха, имах време да обмисля възможностите си. 

Знаех, че ще бъде предизвикателство да напусна комфортното си място в Дортмунд, за да опитам да успея в Юнайтед. Но не искам просто да си седя в стола като някакъв старец. Бях готов да се преместя. Когато сделката стана факт и седнах да подпиша договора, тогава ме удари в главата... Осъзнах каква голям крачка напред е преминаването ми във Висшата лига и че това наистина се случва. Никога няма да забравя това, никога няма да забравя момента, в който за първи път облякох червената фланелка на отбора преди първата си тренировка. Бях много щастлив и горд, че съм постигнал това. 

В началото на сезона страдах от травма и нямах много шансове да играя. За да сме честни, стартът на живота ми в Манчестър не беше перфектен. Но има още много пъти, в които съм имал неуспехи, но никога не съм се отказвал. Ще продължа да работя усилено всеки ден, така че да мога да помогна на отбора и да успея.

Ако попитате майка ми или сестрите ми, те ще кажат, че имам твърд характер. Че съм прекалено сериозен. Но аз съм доволен от живота си. Мечтата ми винаги е била да играя за най-големите клубове в света. И когато ходите по терена на „Олд Трафорд“, осъзнавате, че това не е терен. Това е сцена. И мисля, че ако баща ми имаше възможност да ме види на тази сцена, щеше да бъде горд с мен. Винаги ще нося частица от него в себе си и въпреки че не е тук, мисля, че той ми помогна да стигна тук, до това място. Ако беше жив, вероятно щеше да иска да стана адвокат или лекар. Вместо това аз съм футболист.

След мачове никога не се гледам по телевизията. Мразя да се гледам, защото виждам само грешките си. Много съм различен от баща си като игра. Той беше бърз нападател със силен шут. Аз съм по-скоро техничен. Но много хора в Армения ми казват, че тичам точно като него. Казват: „Хенрик, изглеждаш като баща си, тичаш като него. Толкова много ми напомняш на Хамлет, като те гледам.“ Е, няма как да знам, защото не обичам да се гледам, но в това има смисъл. В началото, като гледах неговите записи, мечтаех точно за това – да тичам свободно по терена като него.

Материал на вестник "7 дни спорт"