Имало е моменти на взаимно уважение, дори на приятелството, но това всъщност е 150-годишен конфликт между два клуба, които се мразят. Днес на „Анфилд“ те ще се изправят един срещу друг в Европа за пръв път.
Има една история за Тони Уилсън, който вероятно сумира на какво са способни феновете, когато стане дума за тази вражда. Уилсън – музикален могул, импресарио и тв звезда - вероятно е пресилил нещата, наслаждавайки се на възможността да влезе директно в холовете на хората. Всеки път, когато съобщаваше новина за Ливърпул, тя бе съпроводена с въздишка, пауза или игра с очи като допълнителен ефект.
Той трудно можеше да скрие обичта си към Манчестър Юнайтед. „Вероятно е отчуждил потенциално половината от аудиторията“, смята партньорът му на екрана Боб Грийвс. – Всички в Ливърпул го мразеха. Можеше да унизи клуба с всяка дума, с всеки жест. Фразата, която чувах, когато пристигнех в Ливърпул, почти винаги бе: „Хей, Боб, кажи на Тони Уилсън, че е чекиджия“. Сигурно се е случвало хиляди пъти. Как му се размина толкова дълго, преди да бъде хванат за топките от шефовете, така и не разбрах“.
Уилсън е водещ на програмата в навечерието на финала на Ливърпул за КЕШ през 1978-а, когато е облечен с фланелка на съперника Брюж. Това не носи особен късмет на белгийците, но на следващия ден той трябва да съобщи новината, че тимът на Боб Пейсли е кралят на Европа. Отново. Само че историята, за която споменахме, не е таза, а от 1983-а и обобщава начина, по който двата града опитват да трупат точки в това вечно съперничество.
Грийвс я разказва най-добре, като се започне от телефонното обаждане в студиото от мърсисайдската полиция. „Съобщиха ми, че ягуарът, който току що си бе купил, бил откраднат и открит в Ливърпул. Тони взе влака и отиде там, намери колата си и три часа по-късно бе пред студиото. По-късно през деня сержант Карътърс се обади отново. Вдигнах аз: „Можете ли да кажете на мистър Уилсън, че колата му още е на Екърсли авеню?“ Момчетата го бяха проследили, откраднали отново ягуара и върнали в Ливърпул, паркирайки го на същото място. Не бяха го повредили, просто играеха игра. Създаваха му проблеми. Той просто се беше заяждал с Ливърпул твърде дълго. За 24 часа Тони ходи два пъти и си я взе. „Трябва да им се признае – добра измама“, каза тогава Тони.“
Повече от 30 години по-късно не е ясно с какъв респект ще се отнесат двата отбора един към друг – шести и седми във Висшата лига, когато излязат на „Анфилд“ тази вечер. Феновете със сигурност ще си спомнят по-добри времена и по-голям страх от провал, а вероятно и турнир с по-голямо значение. Антипатията винаги ще я има. Тя е непоклатима и толкова дълбоко вкоренена, макар старите поколения да помнят времената, в които ходеха да гледат кръвния враг, когато отборът им няма мач. „Стояхме на Коп – спомня си Пади Крерънд (футболист и помощник-треньор на Юнайтед). – Загубил съм бройката мачове на Ливърпул, които съм гледал зад вратата. Скаузърите (така наричат местните - б.р.) се закачаха с нас, но бе с добър тон“.
Крерънд бил толкова близък до Бил Шенкли, че често закъснявал за неделната меса, тъй като мениджърът на Ливърпул обичал да му звъни в 9 часа в деня след мача. Това изглежда абсурдно да се случи сега между служители на два клуба. Креранд е носител на КЕШ с Юнайтед през 1968-а, а тогава „Ливърпул Еко“ описва мача с ентусиазъм, какъвто днес трудно ще се появи по страниците му: „Британският футбол може да се гордее с тима на Юнайтед, който даде на Мат Бъзби купата, за която мечтаеше най-много – пише изданието. – Това бе едно дълго пътуване на Юнайтед до върха в Европа, никой няма да им завижда, че са първият английски тим, който го постигна“.
Ноби Стайлс, съотборник на Крерънд, пък разказва в автобиографията си как е ударен със стреличка от трибуните. „Отидох до тъчлинията и ми я махнаха, на почивката ми биха инжекция. Само мога да предполагам колко сериозно щеше да е, ако ме бяха уцелили в окото, а не в ръката“. Не споменава стадиона, тъй като Бъзби не искал да приковава вниманието, но когато отидеш на показалеца в края на книгата, под Ливърпул се мъдри „стреличката, хвърлена по Ноби“.
Крерънд си спомня, че Пейсли е искал да заведе Ливърпул на „Олд Трафорд“ за бенефиса му през 1975-а, при това безплатно. Полицията обаче осуетила намерението му, но това е ера, която по-младите биха нарекли извънземна. „Когато Ливърпул игра с Лидйс на финала за ФА къп през 1965-а, гледахме от трибуните с Денис Лоу, Ноел Кантуел и Морис Сетърс, а после изпратихме поздравителна телеграма на Бил Шенкли. Това няма да се случи днес“, твърди Крерънд.
Рон Аткинсън сравни едно пътуване до „Анфилд“ с битка във войната във Виетнам. Дори да ви звучи мелодраматично след толкова години, отборът му бил атакуван тогава със сълзотворен газ. През 1964-а пък Фил Чиснол става последният играч, който е трансфериран между двата клуба и никой не знае дали изобщо ще има следваща сделка по тази ос някога.
В миналото помежду им е имало и сътрудничество. Знаете ли, че двата най-успешни английски отбора веднъж се уговарят за един мач, за да не изпадне Юнайтед? Четирима играчи от Ливърпул и трима от Манчестър са наказани заради този скандал – през 1915 г. Юнайтед бие с 2:0, което оставя коресподента на „Манчестър Футбол Кроникъл“ „изненадан и отвратен“ от съмнителния начин, по който е спечелена победата. По-късно комисия доказва, че играчите на двата тима дори са заложили значителни суми на резултата. Заради заговора Челси изпада (по-късно обжалва и е върнат, а лигата е разширена), но на Юнайтед е позволено да остане в елита.
Двата отбора са толкова близки в първите си години, че е задължително да са в червено у дома и в бяло при гостувания. През 1971-а пък първият мач на мениджъра Франк О’Фаръл като наследник на Мат Бъзби е на „Анфилд“, тъй като „Олд Трафорд“ е затворен за две срещи заради хулигански изстъпления.
Историята трудно може да определи от коя година нататък омразата помежду им измества другите чувства, но е интересно да се разбере до колко сегашните играчи осъзнават значението на този сблъсък и дали той има същата важност както за предишните поколения. От всички в стартовите 11-рки днес най-вероятно ще има един ливърпулец (Джон Фланаган) и един манчестърец (Маркъс Рашфорд). Няма ги вече нито Стивън Джерард, нито Гари Невил.
Юрген Клоп може да оставя впечатлението на човек, който си е сложил за ринг-тон на телефона „You’ll Never Walk Alone“, но плува в непознати води в това съперничество. Потенциалният конфликт сега е избегнат, тъй като Алекс Фъргюсън не е пейката. Старата лисица, макар да изрази състрадание след трагедията на „Хилзбъро“, не пропускаше да клъвне вечния враг. Направи го дори когато се оттегляше: „Това е велико – каза Фърги. – Младите ни фенове ще израснат, без дори да знаят, че Ливърпул е бил успешен“.
Фъргюсън е изследвал географски и исторически антагонизма и смята, че причината за омразата е в построяването на корабен канал в Манчестър, който заплашвал морската търговия на Ливърпул. Това обаче не може да се отнесе пряко към футбола. Не са много хората, които знаят, че Ливърпул, тогава във Втора дивизия, предлага двама играчи на Юнайтед след катастрофата през 1958-а. А феновете на Юнайтед са пели „Късмет, Ливърпул“ в края на финала на ФА къп през 1977-а, показвайки уважение към загубилия отбор четири дни преди битката му за КЕШ, завършила с триумф.
Сигурно е също, че Фъргюсън никога няма да забрави виковете „Да ти го начукам“, които идват от съблекалнята на домакините след загубата на Юнайтед на „Анфилд“. Тя бележи четвъртък век за тима му без титла. Тогава пред стадиона фен на Ливърпул спира младия Райън Гигс за автограф. Уелсецът се разписва, а момчето демонстративно накъсва листчето пред очите му.
На следващия сезон Фъргюсън окачва на стената в съблекалнята снимка, която нарича „Адът на Данте“, на която се виждат уплашените лица на футболистите му на пейката. Посланието е: „Направете така, че това никога повече да не се случи“. В края на сезона Юнайтед печели лигата, а Ливърпул все още води с 18:7 по титли, докато на „Коп“ стои предизвикателен плакат: „Върнете се и изпейте „У-а Кантона, когато стигнете 18“. През 2009-а феновете на Юнайтед наистина се върнаха със свой плакат: „Искахте ни обратно, когато спечелим 18-ата – ето ни“.
Ливърпул намери друг начин да има последната дума – Роби Фаулър и Джерард вдигаха пет пръста, за да покажат, че водят по брой европейски титли с 5:3. Това просто е част от културата на това съперничество. „Няма значение дори да играем на кукли – каза веднъж Фъргюсън. – Когато излезем един срещу друг, се очаква да хвърчат искри“. Едва ли някой си е представял, че първият европейски сблъсък между тези две суперсили ще бъде в един необичан турнир в четвъртък вечер.
Даниел ТЕЙЛЪР Guardian.co.uk
Превод: "Тема спорт"