Винаги съм имал странна връзка с Арсенал. Тя започна далеч преди да подпиша договора си. Не съм много по видео игрите. Децата от нашето поколение все още играехме предимно навън. Но обожавах да „цъкам“ и FIFA. Играех на кариера, все едно аз бях треньора. И винаги си избирах Арсенал. Това беше моят отбор за FIFA.

Като дете в Норвегия израснах, гледайки Висшата лига. Винаги съм харесвал Арсенал. Гледах видеа на Тиери Анри и Непобедимите. Знаех и че клубът има добра история в развитието на играчи като Фабрегас, Насри, Йозил – умни и технични футболисти, от които се очакваше трудния пас. Моят тип футболисти.

Около 2015-а и аз започнах да се появявам в играта. И, разбира се, в ролята си на Арсен Венгер веднага се купувах за Арсенал. Аз и Арсенал – още тогава изглеждаше добра комбинация. Тази връзка продължи и когато подписах за две години тук. Това решение промени живота ми. Но кариерата му дотук не е като кариерата на FIFA. В истинския живот невинаги успяваш да избереш къде да отидеш.

Имах късмет баща ми – Ханс Ерик, да е и първият ми треньор във футбола. Той бе играл в първенството на Норвегия като халф. Ако не играех с приятелите си, тренирах с него. Сериозни тренировки. Но странното бе, че не той ме натискаше, а аз исках още и още. Той знаеше неща, на които никой друг не можеше да ме научи. А това щеше да ми донесе предимство пред останалите момчета.

Постепенно вестниците започнаха да пишат неща за мен. Не крия, че ги четях. Целта ми винаги е била да бъда най-добрият. Знаех, че имам талант, но никога не съм избързвал с нито едно решение. Но изведнъж нещата започнаха да се развиват светкавично.

На 13 дебютирах за Стрьомсгодсет. На 15 се превърнах в най-младия футболист в историята на националния отбор на Норвегия. Истинска лудост. Спомням си как влязох като резерва за последните 20 минути в квалификация за Евро 2016 срещу България на стадиона „Улеваал“ в Осло и целият стадион „избухна“. 20 хиляди души крещяха всеки път, в който докоснех топката. Все още си спомням техния рев.

Отдавна не бяхме имали суперзвезда в Норвегия и всички се чудеха дали това момче от Драмен е наистина добро. Очакванията към мен се трупаха и изведнъж дойдоха слуховете за Реал Мадрид. Баща ми се оправяше с клубовете. Говореше с Байерн, Дортмунд, Ман Юнайтед, Ливърпул, Реал, Арсенал. Отвсякъде пращаха частни самолети и ни караха да се чувстваме като крале.

За малко да избера Арсенал още тогава. Срещнахме се с Арсен Венгер и вечеряхме с него. Беше страхотно, но и малко странно. Все пак това бе Арсен Венгер! Легенда, която бях гледал още от малък по телевизията. Бях много нервен. Чудех се дали ме анализира, дали ще ми се скара, че ям пържени картофи…

Защо избрах Реал, ли? Все пак Мадрид си е Мадрид. Те бяха носители на Шампионската лига и имаха най-добрите футболисти в света. Тогава обожавах Иско – този човек има невероятно меко докосване. Но това, което наистина ме привлече, бе, че те имаха втори отбор, в който ми гарантираха място. Това означаваше директно да играя мъжки футбол. А треньор на отбора тогава беше Зинедин Зидан. Нямаше как да откажа.

Знам, че много хора се чудят защо изглеждах така в деня на представянето си. Затова ще обясня. Пратиха самолет да ни вземе от Норвегия много рано сутринта. Тъкмо се бях събудил, рошав, нямах време дори да се изкъпя. Облякох, каквото напипах първо, и се качих на самолета. Казах си, че ще се преоблека в хотела – ще си взема душ и ще се приведа във вид.

Но от летището тръгнахме директно за базата. Минах прегледите, а веднага след това бе пресконференцията. Изобщо не се отбихме в хотела. Изведнъж седях до легендата на Реал Емилио Бутрагеньо. Разбира се, той беше облечен в елегантен костюм, все пак целият свят ще гледа тази пресконференция. А аз – неизкъпан, с мазна коса и някаква стара раирана блуза. Това бе най-важният ден в живота ми дотогава и тези снимки обиколиха целия свят.

Когато станеш известен, хората очакват да се държиш по определен начин. Сякаш си някакъв супергерой. Не само трябва да играеш добре на терена, но трябва да можеш да говориш уверено. А аз заеквах, казвах по някоя-друга дума на норвежки и това беше. Бях все още дете. Какво очаквате от пресконференция на един 16-годишен?

Няколко дни след представянето ми отидох да тренирам за първи път и, честно казано, беше невероятно. Тъй като не бях достатъчно голям, за да шофирам, баща ми ме докара до базата. Там бяха Иско, Роналдо, Рамос, Модрич, Бейл, Бензема, а аз се чувствах все едно баща ми ме кара на училище.

свързани статии

Не знаех как ще се впиша в съблекалнята. Бях дете, което не говореше испански, но всички бяха много мили и ме посрещнаха добре. Планът беше да тренирам и да играя в Б отбора, след което да премина в мъжкия тим. Беше добър план, но нещата с Б отбора не се получиха, а при мъжете бях като някое момченце, което не се вписваше в играта.

Искрата в играта ми изчезна. Започнах да играя на сигурно, гледах да не правя много грешки. И след две години усетих, че не прогресирам. Тогава медиите скочиха срещу мен. Просто бях лесна мишена. Пишеха глупости от типа „СЕГА ИЛИ НИКОГА ЗА МАРТИН ЙОДЕГОР“. По дяволите, аз бях само на 18 г.!

Ако бях испанец, може би щях да получа малко повече време. За медиите или си най-добрият в историята, или не ставаш за нищо. Не че се оплаквам. В Реал научих много, тренирах и се учех от най-добрите футболисти, от мои идоли. Играх на „Бернабеу“ и се справях с различни проблеми. Заради тях сега съм човекът, който съм.

Никога не съм се предавал; не съм спирал да тренирам, защото вече съм стигнал до най-големия клуб в света. След това в Хееренвеен започнах да играя редовно в първия отбор. Точно това ми трябваше. По време на наемите ми в Хееренвеен израснах и като играч, и като човек.

Там взех шофьорска книжка, научих се да се грижа сам за себе си. Във Витес се срещнах с Леонид Слутски. Той е изключителен. Вярваше ми изцяло, без да ме кара да „пръскам магия“ постоянно. Помогна ми да започна да взимам точните решения на терена и да бъда отборен играч. Там отново започнах да търся трудния пас, да не играя на сигурно.

След две години и половина под наем в Нидерландия бях готов да се завърна в Ла Лига и да се установя в Реал Сосиедад. Но нещата не се случиха точно така. Баските много приличат на норвежците. Малко по-затворени са, но отидат ли на стадиона, нещата се променят. И веднага те приемат като един от тях. Това беше страхотно.

Но след година Реал отново ме поиска. Трябваше да се възползвам от този шанс. Имах добра връзка със Зидан, който ми беше треньор в Б отбора. Но заболях от Covid-19. Стартирах първите два мача от сезон 2020/21, но не бях напълно възстановен. Не играх добре.

Знаех, че трябваше да играя редовно, но отново не го правех. През януари се обадих на агента си и му казах, че трябва да ми намери нов отбор. Трябваше ми място, където да се установя. Така открих Северен Лондон.

Когато агентът ми каза за интереса на Арсенал, знаех, че това е правилният отбор. Говорих с Микел Артета по Zoom и той ми разказа всичко за проекта си. По онова време Арсенал не се справяше много добре, бяха 15-и, но Артета те кара да повярваш на всяка дума, която излиза от устата му.

Той е треньор от ново поколение. Трудно е дори да се обясни. Той е пламенен, понякога дори малко луд, но когато говори, знаеш, че нещата ще се случат. Каза ми за плана си, обясни ми за прекрасните млади футболисти в състава си – като Сака, Мартинели, Смит Роу и т.н. Обясни ми точно как бих паснал в отбора и как бих го направил по-добър. И аз усетих нещо специално.

Но това не беше всичко. Феновете на Арсенал ме преследваха по социалните мрежи със съобщения, в които ме молеха да подпиша с техния отбор. Пишеха дори на семейството ми. Невероятна фен база. Отнасят се прекрасно към мен, откакто съм на „Емирейтс“. Всеки път, в който спечелиш дори тъч, целият стадион избухва като един. Да не говорим, когато някой вкара гол. Това ни дава увереността, че можем всичко.

В края на първия ми сезон – 2020/21, завършихме осми, но никой в клуба не беше изгубил вярва в това, че ще постигнем целта си. Всички вярваха в нас. Това беше част от плана. Дори през миналия сезон, когато нещата бяха тежки. Беше ни тежко, когато отпаднахме от квалификациите за Шампионската лига, но ние си научихме урока. И станахме по-близки, по-силни и по-гладни за успехи.

Сега се борим за титлата, но все още има още дълъг път да извървим. Никой в отбора не мисли за май месец. Знам, че е клише, но мислим мач за мач и стъпка по стъпка. Искам да кажа само на всички, които не вярват в нас – няма нищо, което този отбор да не може да постигне. И няма човек, който да ме убеди в обратното. Нямам думи да опиша колко съм горд да бъда капитан на този отбор. Имам чувството, че ще бъда тук много дълго време.

След победата над Уест Хем на Боксинг Дей отново имах шанса да говоря с Венгер – двамата се видяхме за първи път от онзи ден през 2018-а. Каза ми, че е следял кариерата ми в Реал. Беше честен и каза, че в един момент е бил притеснен за мен, защото не играя много и защото не съм бил в правилния отбор. Обожавам атмосферата, когато извеждам тима на „Емирейтс“ – електричеството от феновете. Винаги започвам да припявам, когато подемат „North London Forever“. Всеки път ме побиват тръпки.

Понякога си затварям очите и отново си представям, че съм малко момче на изкуствения терен в Драмен. То щеше да умре от кеф, ако знаеше какво го очаква. Не беше лесно, но най-накрая изживявам мечтата си. Най-накрая се чувствам у дома. И най-доброто предстои.

Материал на Players Tribune
Превод на Webcafe.bg