Бруталният Роман трупа купи върху треньорски глави

На този етап вече всички сме наясно с политиката на Роман Абрамович в Челси. Един мениджър може да постигне големи успехи за кратко време и да донесе редица бляскави трофеи, но няколко седмици с лоши резултати ще бъдат достатъчни главата му да падне.

Голямо или прохождащо име в професията, млад или стар, опитен или неопитен, любимец на феновете или не, няма значение. Жозе Моуриньо, Карло Анчелоти, Луис Фелипе Сколари... списъкът с жертвите е дълъг.

Никой собственик в Англия не управлява толкова безжалостно и свирепо, но и никой не е натрупал повече трофеи от Абрамович от пристигането му във Висшата лига през 2003 г. досега. За някои това е най-бруталният начин да ръководиш един клуб и той би противоречал на здравата логика, ако ги нямаше неизменните резултати през годините. С успехите обаче не можеш да спориш и се налага просто да приемеш, че руският олигарх причинява хаос и той работи в негова полза. Историята на Челси в последните близо 20 години е история на рискови маневри, жестоки рокади и неизменни триумфи.

Моуриньо пристигна през 2004-та, спечели от раз две титли на Премиър лийг, после завърши втори и след шест мача от новия сезон беше пожертван. Изглеждаше ли като грешка уволнението му тогава? Вероятно да, но само защото още не знаехме за какво става въпрос при Абрамович и колко са обвързани уволненията със силните резултати.

Аврам Грант пое щафетата и направи нещо, което Специалния не успя - класира Челси на финал в Шампионската лига. Тогава през 2008 г. дузпи решиха носителя на трофея, а едно подхлъзване на Джон Тери лиши Челси от най-престижното европейско клубно отличие. Но второ място в Англия и второ място в Европа означаваше провал и три дни по-късно договорът на Грант беше скъсан. Също като Моуриньо, той завърши престоя си на "Стамфорд Бридж" без да загуби нито един домакински мач в първенството.

Следващият назначен беше бразилецът Луис Фелипе Сколари, но той издържа само седем месеца и беше сменен на пожар от друго авторитетно име - Гуус Хидинк, който не само стабилизира отбора, но и донесе Купата на Англия за цвят. Нидерландецът загуби само един мач начело на отбора, но в края на сезона си тръгна по собствено желание, тъй като от самото му пристигане идеята беше после да се завърне като селекционер на Русия.

Това означаваше още едно ново начало с различен треньор и избраникът беше Карло Анчелоти. Без въобще да е работил извън Италия до момента, специалистът нахлу с гръм и трясък във Висшата лига и в първия си сезон спечели дубъл - титлата и ФА Къп. После обаче завърши втори и, естествено, беше уволнен. Моделът при Роман Абрамович ставаше все по-ясен за масовата публика и това уволнение вече не представляваше особена изненада. Когато си тръгна, Анчелоти имаше най-високия процент победи във Висшата лига след Жозе Моуриньо и сър Алекс Фъргюсън.

Андре Вияш-Боаш пристигна с репутацията на новия Моуриньо, но се издъни тотално през сезон 2011/12 и асистентът му Роберто Ди Матео трябваше да поеме спешно щафетата. Назначението на Ди Матео се превърна в приказка и първо беше спечелена Купата на Англия, а после и Шампионската лига за пръв път в историята на клуба. 

Драмите срещу Барселона на полуфинала и срещу Байерн Мюнхен на финала остават сред най-емоционалните мачове в турнира, а Челси беше пълен аутсайдер в тях. С ултра дефанзивна тактика, много кураж и необходимата доза късмет, "сините" осъществиха подвиг, но това не умилостиви Абрамович. Новият сезон с Ди Матео стартира лошо и шест месеца след триумфа и той си събра багажа. Италианецът изкара само осем месеца на поста, въпреки двата големи трофея, които прибави към витрината.

Наследникът му на ветровитото място беше Рафа Бенитес, назначен като временен вариант до края на сезона и приет враждебно заради миналото си в Ливърпул и някои коментари, които беше правил относно Челси. Испанецът все пак успя да спечели феновете на своя страна и донесе трофея от Лига Европа с победа над Бенфика на финала. Така още един хаотичен сезон на "Стамфорд Бридж" завърши с нова купа във витрината. 

Впоследствие отново дойде времето на Жозе Моуриньо. Португалецът изкара един преходен сезон и с прибавянето на Диего Коща, Сеск Фабрегас и Тибо Куртоа към състава си изгради нов шампионски тим. Титлата през 2014/15 беше завоювана след едва три поражения за цялата кампания. Следващият сезон обаче започна катастрофално и 9 загуби в 16 шампионатни мача бяха достатъчни, за да бъде Специалния уволнен за втори път от Абрамович.

С това треньорската въртележка далеч не приключи, но вече беше кристално ясно - честите промени на поста не пречат на Челси да бъде успешен. Тъкмо напротив, изглежда именно те поддържаха огъня в отбора. Всяка искра, запалена от нов наставник, бързо угасваше и се налагаха решителни действия от ръководството, за да бъде ангажиран следващият избраник.

Така се случи и с Антонио Конте, който не се забави с адаптацията си към Висшата лига, нанесе ключови тактически промени и взе титлата в дебютния си сезон в Англия. През втория му сезон обаче тактическите му ходове спряха да работят, той показа най-мрачните черти от характера си и си замина, за да пристигне сънародникът му Маурицио Сари. Сари изкара изтощителен сезон на възходи и падения, но и той не си тръгна от "Стамфорд Бридж" без трофей - Лига Европа беше спечелена с впечатляващо 4:1 над Арсенал във финала.

Последва поредната треньорска смяна и даже се създаде илюзията, че Роман Абрамович се е уморил от постоянния хаос. Пристигането на клубната легенда Франк Лампард изглеждаше стъпка в различна посока и начало на дългосрочен проект, при който мениджърът и съставът заедно и постепенно развиват качествата си.

За втория си сезон начело Лампард получи скъпи нови попълнения, но не успя да ги адаптира и отчайващо слаба серия причини падането на още една треньорска глава. Собственикът не прояви излишни сантименти към легендарния халф и четири месеца по-късно беше възнаграден с втори трофей от Шампионската лига. Днес няма съмнение, че с Лампард Челси нямаше да стигне до успех в най-значимата европейска надпревара. Едва ли щеше да влезе и в топ 4 на първенството.

Затова подходът на Абрамович няма как да бъде оспорен. Той не понася да вижда спад или застой в своя клуб и ако не теглиш Челси нагоре, повече не си му необходим, независимо кой си и какво си постигнал до момента. Привържениците вече знаят какво да очакват, а и виждат, че намеренията на Абрамович съвпадат с техните интереси.

Босът иска да вижда победи и купи, защото е фен на Челси. А както публиката на противниковите отбори осъзнава все по-отчетливо, в днешно време е безценно предимство собственикът да е и истински фен. Още по-хубаво е, когато той знае рецептата за успех и се придържа към нея. Затова, докато възхваляваме тактическите умения и смелостта на Томас Тухел, е логично да се запитаме кога ще дойде редът и на германеца. Със сигурност ще е по-скоро, отколкото си мислим.

Материал на webcafe.bg