Напомнянията идват едно след друго. За това, колко дълго Алекс Фъргюсън беше начело на Манчестър Юнайтед. Доказателство за неговата устойчивост и характер. "
Don’t Leave Me This Way" на Дъ Комюнардс беше най-продавания сингъл, Маргарет Тачър все още имаше 4 години като премиер на Великобритания пред себе си, Берлинската стена не беше паднала, хората все още говореха за тунела под Ламанша като към нещо, което едва ли ще се случи и бяха притеснени, че през него Великобритания ще се напълни със зараза идваща от континента.

Когато Фъргюсън пое Юнайтед през 1986 г. все още не беше измислен интернета, нямаше дигитални фотоапарати, нито пък мобилни телефони.

Светът се промени страшно много откакто Сър Алекс пое Юнайтед. Това ни казват отвсякъде. Примери, примери, примери отвсякъде. Те са направени, за да ни покажат, че продължителността на неговото властване, не трябва да се измерва с месеци и години или дори с поколения. А със сеизмичните промени в начина, по който живеем и по който мислим.

Имаше примери, които бяха направени в опит да ни докажат наистина неговото най-впечатляващо постижение - да бъде едновреме историческа фигура, макар и в настоящето. Да съществува едновременно и преди и сега.

Примерите демонстрират, че той пристигна на "Олд Трафорд" в миналото. В едно различно време, в една различна страна, в един различен свят, който все още бе разделен от прости идеологически линии. Във време, когато хората бяха по-уплашени от домашните любимци на съседите, отколкото от самите съседи. Дори се страхувахме от зараза! Колко глупаво. Сега сме по-стари и по-мъдри. И знаем, че румънците са тези, от които да се страхуваме.

И макар ние да се променихме, той не се промени. Той си остана константна, историческа фигура, която показва, използва и прехвърля на другите тази различна ера от човечеството. Забравете за футбола, ни казват всички. Това е част от глобалната картина. Погледнете правителствата, идеологиите и страховете, които той надживя. Това е скалата за величието. Не колко пъти е вдигнал титлата.

Това разбира се е фалшив паралел. Той например не е по-продължителен от Марксизма- Ленинизма. Просто започна по-късно от тях. Той продължи 74 години и спечели повече отколкото Фъргюсън, макар че и двамата биха искали да са станали повече пъти европейски шампиони. Но въпросът е един: продължителността на Фъргюсън е достатъчно доказателство за неговото значение. Светът се промени и то много, но той оцеля.

По-важно за Фъргюсън е, че футбола се промени също. Това е съвсем очевидно. Сега е различен спорт, почти несъизмерим с онзи, който самия шотландец играеше като млад. Или пък от онзи, в който той проходи в мениджърската професия. Атлетически, тактически, научно, финансово - футбола вече не е толкова невинен. Той е по-стар и по-мъдър също. И със сигурност много по-голям, а по-много мерки и по-добър. Фъргюсън обаче беше винаги в крак. Той се адаптира и разви, и прогресира с новия световен ред, докато други си отидоха с комунизма.

Най-голямата промяна, обаче, не се случи на терена или в стаята за борда на директорите, или в таблицата с баланса. Най-голямата промяна във футбола в този четвървек, откакто Фъргюсън пристигна в Манчестър, е в сърцата и умовете на тези, които стоят на трибуните. Футболът се промени, да, но не толкова много, колкото феновете.

Фъргюсън, разбира се, не е незапознат с недоволството на публиката, макар че трябва да се върне 24 години назад, за да си спомни за него. Имаше един известен плакат "3 години извинения и все още сме боклуци. Та Ра Фърги". Той беше вдигнат в най-тежката му година - 1989, от когато е мита, че шефовете на Юнайтед са били готови да го изритат, ако не е спечелил онзи сблъсък с Нотингам за ФА Къп. Колко различен щеше да е света сега! Може би никога нямаше да построят тунела под Ламанша.

Но онова беше тогава, а това е сега. Безкрайният и безспирен успех на Фъргюсън откакто онзи първи трофей дойде и послужи като стена, която предпазва Юнайтед по многоначини. Футболните фенове изгубиха своята невинност също. Три години извинения? Един плакат? Идеята, че да не загубиш мач от турнир за купата е достатъчно, за да оцелееш на поста. Да успокоиш борда? Толкова е наивно всичко това.

Модерните фенове са различни. Защо е така е друга тема. Но е свързано без съмнение, с няколко социално-културни феномена. Най-важния е този - футбола има много по-голямо значение сега. Това звучи банално, но е вярно. Не заради парите, които са заложени или наградите, които предлага, но защото е по-глобален. Има повече фенове като начало, и е много по-популярна игра. Но има и много по-голямо внимание, повече излъчване по телевизията и точно това е причината за промяната.

През 1989 г. ако вашия тим беше загубил, нямаше да гледате репортажа по телевизията или може би щяхте да пропуснете четенето на спортната част от вестника в неделя или понеделник. На училище или на работа може би щеше да е неприятно изживяване за няколко дни, защото може би помните, че футбола не беше нещо, което всички харесваха тогава. Но от сряда, когато шегите пресекваха, всичко се успокояваше.

В петък апетита беше отново на лице. Надеждите бяха възродени. Можеше да четеш изказванията на мениджъра или играчите, които казват че този път ще е различно. Че са уверени, че ще се справят.

Сега вече не е така. Сега футболът продължава вечно. С интернет и 24 часа новини по телевизията всяка загуба, всяка изгубена точка, се отразява не за 48 часа, но за дни, а понякога седмици. Ако не са анализаторите по телевизията има блогове, социални мрежи.

Светът като цяло е една новина, която не спира. Сега не можеш да не гледаш телевизия или да четеш вестниците и да се отървеш. Сега акаунтите ти във Фейсбук или Туитър са пълни със съперници, които не спират да се шегуват, обиждат или да те съжеляват.

Феновете на Юнайтед толкова дълго време бяха закриляни от крепостта Фъргюсън. Този исторически титан, който стоеше на пост на "Олд Трафорд" денонощно и не допускаше Червените дяволи да изостанат, да бъдат след другите. Сега самия Фъргюсън ще има време да разбере колко много се е променил света. Феновете също, защото футбола няма да е същия без сър Алекс.

Автор: Рори Смит, "Таймс"