Неприятен цирей мъчи Реал (Мадрид). Досаден, болезнен, хроничен. Цирей на име Симеоне, разположен там, където гърбът преминава в нещо друго и губи невинното си име.

Присъствието на гнойната пъпка не се ограничава с отделни резултати, финали и спечелени трофеи. О, не. Онези, които търсеха достоен съперник за мадридското дерби (бел. прев. – на едно от дербитата преди години, когато белите редовно биеха Атлетико, публиката на Реал издига плакат с надпис „Търси се достоен съперник за прилично дерби“), сега са изпълнение с черно отчаяние. Те трябваше да чакат години наред, но в крайна сметка получиха това, което искаха.

Както се казва, внимавай какво си пожелаваш. Днес Атлетико се бори, превръща страданието на терена в драматичен спектакъл, изгражда паметници в името на пролятата пот и всеки път слага Реал на зъболекарския стол.

Една простичка максима дефинира най-точно епохата на Диего Симеоне, засенчвайки множеството трофеи, които червено-белите вече спечелиха под негово ръководство: работата и вярата водят до успех. Атлетико работи повече, отколкото вярва, а вярва като никой друг. Без гръмки фрази, без болни амбиции. Чисто и просто мач за мач.

Пролог. Статично положение. Меко, копринено центриране на Коке, златен удар с глава на Тиаго. Високите топки са хронична патология за Реал и начин на живот за Атлетико. За играчите на Симеоне това е просто един работен момент. За тези на Анчелоти - ендемична слабост.

Освирквания за Касияс. Плесницата пришпорва Реал, който запретва ръкави. Бялата тежка артилерия открива огън. Кристиано е истинска гаубица, Моя спасява на два пъти. Минутите минават. В наказателното поле на червено-белите се разиграват сцени като от битката при Шлемово усое. Притиснати в близост до вратаря си, играчите на Атлетико издържат яростната обсада. Олюляват се, хващат се за въжетата, опасващи ринга, но не падат... до момента, в който Сикейра поваля Кристиано и той изравнява от бялата точка.

Атаките на Атлетико се задъхват за три секунди. Тези на Реал продължават цяла вечност. Реал намира противодействие срещу червено-бялата стена: Кристиано и Бейл заедно по десния фланг срещу Сикейра, слабата брънка във веригата на дюшекчиите.

Почти се получава. Само една навременна намеса на вездесъщия Тиаго и едно чудесно спасяване на Моя задържат Атлетико на крака. Дюшекчиите устояват на 45-минутната ожесточена обсада, в която белите налитат като кучета, настървени от подканящите звуци на ловджийския рог.

Второ действие. Непоколебимата армия на Чоло пристъпва към втората част от плана на своя пълководец. Първо трябваше да бъде укротена бялата лавина; преломът е предвиден за след почивката.

Речено-сторено. На сцената излиза Арда. Червено-белите камбани започват да бият. Всички знаят, че на Атлетико му отива неговата брада.

Реал залага на хищническия инстинкт и на случайността в лицето на Чичарито; Атлетико отвръща с Гризман и умението му да изостря играта и да разсича защитните линии на съперника. Резултатът от уравнението е един отпаднал Реал, който агонизира; докато Атлетико възкръсва и тръгва напред. Физическа подготовка, подхвърля някой. Вяра, отвръща друг. Смелост, добавя трети. И талант, ще кажем ние, защото Дюшекчиите, заклеймени от някои хора като грубияни, умеят да играят футбол.

ЧОЛОтимът не спира да тича, лишава белите от свободни пространства и търси да ги удари там, където най-много ще ги заболи – в тила. Туран забърсва гредата – първи сигнал за тревога. При втория опит на турчина се намесва Арбелоа. „Бернабеу“ вече предчувства най-лошото. На третия път стомната се чупи. Гризман се завърта около оста си като пумпал, Хуанфран се врязва като нож в масло и отправя ниско центриране. Гарсия пропуска топката с прекрасен жест и Арда, истанбулският художник, нанася решаващия удар с изстрел, сякаш изчислен до милиметър.

Касияс застива като восъчна статуя. Минута след минута, ситуация след ситуация, ултрасите на Реал осъзнават, че Атлетико превъзхожда техния тим.

Обичайните заподозрени оскверниха белия храм. Отново. За мнозина това е исторически рекорд. За Симеоне – нищо особено. Аржентинецът не си е поставил за цел да задоволява капризите на аудиторията или да продава вестници, а да печели трофеи.

Атлетико, отборът, който през целия предходен сезон предстоеше всеки момент да се срине окончателно; който този сезон се превърна в „груб“ отбор, а утре отново ще стане жертва на гнева на властта, наложи своя стил. С характер и почерк на голям отбор.

А в неделя (или по-скоро веднага след последния сигнал) започва спускането на голямата димна завеса. Ще коментират надълго и нашироко освиркванията към Касияс; ще спорят за това кой трябва да е титуляр в центъра на защитата; ще обсъждат подобрението в играта на Хамес или липсата на такова; ще повтарят до втръсване, че липсата на Алонсо се усеща, че Флорентино е сбъркал; ще търсят оправдания и извинения. Няма как да е иначе, щом живеят ядосани и неудовлетворени, въпреки че спечелиха КЕШ за десети път.

Твърде малко ще се говори за Арда. За Моя – още по-малко. Обичайният дневен ред. Медиите ще направят всичко възможно, за да не обърнат внимание на един футболен отбор, който не е възникнал по случайност, който няма да увехне за един ден и който заслужава сериозно отношение.

Едва в началото на сезона сме и Атлетико трудно ще повтори блестящите резултати от миналия сезон, но в момента само невежите, завистниците и посредствените умове могат да упорстват, отричайки постигнатото от този отбор и от този треньор.

На „Калдерон“ вече знаят рецептата за противодействие в подобни случаи. „Не слушайте какво ви говорят“, каза преди време Симеоне. Треньорът, който се появи от нищото и накара хиляди привърженици на Атлетико да мечтаят и да вярват в мечтите си.

Рубен Урия, „Евроспорт“