Наскоро президентът на Пари Сен Жермен Насер ал-Келайфи разкри, че през лятото френският клуб е преговарял с Реал (Мадрид) за един полузащитник от световна класа в продължение на няколко седмици.

„Обсъдихме евентуалния трансфер с Реал, но цената беше твърде висока“, заяви Ал-Келайфи. „Дори да ги нямаше финансовите ограничения, налагани от УЕФА, нямаше да го привлечем.“

В крайна сметка Анхел ди Мария премина в Манчестър Юнайтед срещу близо 60 млн. паунда.

По-рано през лятото ПСЖ плати 48 млн. паунда за защитник.

„Според мен Давид Луис не беше чак толкова скъп“, обясни Ал Келайфи. „От него се интересуваха и други клубове, а треньорът ни много държеше да го привлечем.“

Как е възможно

един клуб да реши, че 60 млн. паунда са прекалено много за един от най-добрите атакуващи полузащитници в света, но в същото време да се съгласи да плати почти 50 млн. паунда за защитник,

чиято репутация пострада доста в последно време?

Но не става дума за един изолиран случай. Манчестър Сити похарчи 32 млн. паунда за Елиаким Мангала, централен защитник, който нямаше никакъв опит в едно от големите пет европейски първенства. Манчестър Юнайтед пък направи Люк Шоу най-скъпия тийнейджър в света (30 млн. паунда), а Ливърпул извади 20 млн. паунда за Деян Ловрен.

В последните дни на пазара Байерн пък плати близо 22 млн. паунда на Рома за Мехди Бенатия. Миналото лято римският клуб привлече мароканеца за около двойно по-малко. Барселона даде 16 млн. паунда за 30-годишния Жереми Матьо и още 15 млн. за Томас Вермален, който дори не беше титуляр в Арсенал. Топчиите, на свой ред, също бръкнаха дълбоко в кесията, за да привлекат резервния десен бек на Саутхемптън Калъм Чеймбърс.

Това лято разходите за покупка на защитници се покачиха рязко. От 15% от общия размер на трансферните суми, делът на парите, похарчени за бранители, скочи до 27%. Промяната обаче е още по-очевидна сред най-елитните клубове.

Цената на защитниците изглежда се покачва. Но защо?

Един от отговорите е политиката на ПСЖ, който отскоро е един от най-мощните финансово клубове в света. Парижани привлякоха трима от четиримата най-скъпи защитници в историята – Давид Луис, Тиаго Силва (35 млн. паунда) и Маркиньос (30,1 млн. паунда). Все пак действията на един-единствен клуб, пък бил той и финансиран от арабски шейхове, не могат да обяснят този глобален феномен. Трябва да има друго, по-солидно обяснение.

Вече повече от десет години Екипът за футболен анализ към Международния институт за спортни проучвания в Швейцария  (CIES) изучава актуалните тенденции в играта. Наскоро оттам се опитаха да предложат формула, с която да се изчислява прецизно трансферната стойност на играчите.

Алгоритъмът, изведен от проучването на близо 1500 трансфера в последните пет години, взема под внимание фактори като възрастта на играчите, времето, което остава до изтичането на договорите им и това дали са титуляри в националните си отбори. Според тези сложни сметки

Ловрен всъщност струва двойно по-малко, отколкото Ливърпул плати за него.

Преди около седмица CIES публикува анализа си на последния трансферен прозорец. Екипът на института определи три категории, в които разпредели всички футболисти с цена от 10 млн. евро нагоре – надценени, подценени и такива, за които е била платена адекватна цена. Забележителното е, че от 17-те анализирани покупки на защитници, в девет от случаите цената е била завишена, а само двама от бранителите са били подценени.

Определянето на стойността на един футболист, разбира се, е твърде субективен процес. Всеки си има свое виждане за цената на играчите, но въпросът е, че в момента ставаме свидетели на тенденция, невиждана до момента.

Ами ако в момента нещата просто се нормализират? Ако досега защитниците просто непрекъснато са били подценявани? Ако сме се заблуждавали, смятайки, че нападателите са по-ценни, отколкото бранителите?

Дали не става дума не за отклонение от нормата, а за нормален процес на корекция?

Кешбол. Знаете какво е това. Тази концепция бе изобретена от героя на Брад Пит в едноименния филм. Един ден той осъзна, че малките и средните по големина отбори са в състояние да се възползват от неефективното функциониране на пазара на играчи.

Ето как Брад Пит би подходил спрямо футболния трансферен пазар. Първо, той веднага би забелязал, че нападателите струват много по-скъпо от защитниците. Но според книгата на Крис Андерсън и Дейвид Сали „Играта на числата“ (The Numbers Game) във футбола сухата мрежа е много по-ценна, отколкото головете. Цифровото измерение на това да не получиш попадение е 2,5 т. средно на мач, докато головете „струват“ едва 1 т. средно на мач. Това означава, че ако имате 10 млн. паунда за трансфери, е много по-добре да ги похарчите за централен защитник, отколкото за нападател.

Най-яркият пример за прилагането на принципа на Кешбола във футбола е френският Лион от началото на нашия век. Под ръководството на Жан-Мишел Олас и спортния директор Бернар Лакомб Лион от малък провинциален клуб се превърна в един от най-големите в Европа, като спечели седем поредни шампионски титли от 2002 до 2008 г. Безспорно е, че успехът не се дължи изцяло на принципа на Кешбола, но е факт, че френският клуб държеше на съотношението между цената и качеството в своите трансферни дела.

Олас например

мразеше да плаща прескъпо за нападатели. Той смяташе, че атакуващите футболисти са надценени.

Така в периода от 1999 до 2005 г. Лион нито веднъж не плати повече от 5,5 млн. паунда за нападател. Това беше учудващо за един клуб, който редовно участваше в ШЛ и не можеше да се оплаче от липса на приходи.

Но вместо да купува утвърдени имена, Олас държеше клубната академия да подготвя качествени стрелци и атакуващи халфове. В резултат на това Лион се сдоби със Сидни Гову, Карим Бензема, Хатем Бен-Арфа и Лоик Реми.

В същото време Олас привлече защитниците Ерик Абидал (10 млн.) и Едмилсон (8 млн.), халфовете Ерик Карие (8 млн.) и Майкъл Есиен (7 млн.). Той привлече Флоран Малуда и Мамаду Диара за жълти стотинки, преди да ги продаде за огромни суми.

В периода между 2008  и 2010 г. обаче Лион се отказа от предишната си политика, която му носеше постоянен успех. Клубът тръгна да гони звездни имена в опит да надскочи себе си и да влезе в континенталния елит, което го доведе до настоящото бедстващо положение.

Има много причини защитниците по традиция да бъдат подценявани. Една от тях е психологическият аспект: днес повечето отбори използват четирима бранители и един нападател, което ни кара да си мислим, че един стрелец е четири пъти по-ценен от един бранител.

Нападателите и атакуващите полузащитници са по-големи индивидуалисти, докато играта в отбрана изисква систематизация, методичност, сработване и колективно усилие.

Идеологията също играе огромна роля. Представата за идеалното нападение, способно да преодолее всяка защита, десетки години омайваше всички, свързани с футбола.

Не трябва да подминаваме и финансовите параметри на проблема: нападателите продават фланелки, привличат спонсори и пълнят трибуните. Комерсиалният успех на Реал (Мадрид) от епохата на първите „Галактикос“ е достатъчно красноречив.

Но основната причина повечето хора да не могат обективно да оценят един защитник, е далеч по-проста от всичко изброено досега. Просто

не разполагаме с цифров показател за играта на защитниците.

С нападателите е лесно – те вкарват голове. Головете носят победи. Победите носят трофеи, а трофеите – пари.

Кажете ми обаче кой е статистическият показател, който да определи колко добър е някой бранител?

Сър Алекс Фъргюсън се опари в това отношение през 2001 г. Той забеляза, че Яп Стам влиза в по-малко единоборства, отколкото преди и прецени, че след като холандецът скоро ще навърши 30 години, той неизбежно върви към упадък. Фъргюсън продаде якия като скала бранител на Лацио, но Стам направи още няколко блестящи сезона. Днес шотландецът признава, че е сбъркал. Броят на влизанията и на единоборствата се оказа подвеждащ.

Анализаторите и статистиците се опитват да намерят решение на проблема. Влизанията и шпагатите не вършат работа, защото добрият защитник може да пресече подаването към нападателя. Пресечените топки също не са надежден източник на ключова информация, защото със самото си пласиране добрият бранител може да предотврати един или друг пас. Сухите мрежи не стават, защото дори един блестящ защитник ще си има големи проблеми, ако халфовете го зарежат на произвола на съдбата. Всичко това оставя окончателните оценки на интуицията и ги прави дълбоко субективни. Ние не знаем защо Венсан Компани е по-добър защитник от Джеймс Честър, но просто го определяме интуитивно.

Бедата е, че

субективните оценки понякога биват брутално опровергавани от реалността.

Преди старта на световното първенство повечето наблюдатели биха се заклели, че домакините имат най-силната защита в турнира. Бразилия разчиташе на Тиаго Силва, Дани Алвес, Данте, Давид Луис, Марсело, Максуел и Майкон. Всички те се представят успешно в клубните си тимове, така че би трябвало да са направо непробиваеми заедно. Но всички знаем какво стана после.

И така, ако досега сме подценявали защитниците, защо изведнъж ситуацията започна да се променя? Може би глобалният пазар е наводнен с качествени нападатели, докато защитниците от световна класа стават все по-голяма рядкост.

Явлението може да бъде обяснено и като се изхожда от тактически съображения. Според данните от Висшата лига защитниците играят по-често с топката (55,1 пъти на мач), отколкото халфовете (51,1) и значително по-често от нападателите (29,5). Може би вследствие на развитието на системния анализ на футболната игра специалистите започват да ценят повече работата на защитниците, макар че тя не се набива на очи, за разлика от случая с атакуващите футболисти.

Около една трета от головете падат заради грешки в собствената половина. Това прави защитниците, които се чувстват комфортно с топка в краката особено ценни. Може би затова от ПСЖ бяха склонни да пренебрегнат честите позиционни грешки, които допуска Давид Луис. Все пак бранителите, способни сами да изнесат топката и да бележат с бомбени удари от 25 метра не се срещат под път и над път.

Уменията и навиците, които се изискват от професионалните футболисти, съвпадат почти напълно за всички постове.

Всички играчи трябва да тичат. Всички трябва да умеят да подават. Освен това в наши дни всички играчи трябва да умеят да пресират съперника и да му отнемат топката, да дриблират и да стрелят към вратата.

Бързината, мощта, издръжливостта, погледът върху играта, концентрацията, комбинативността, умението да се предвижда ходът на събитията и да се подава точният пас са стандартни изисквания към всички професионални футболисти.

Един от най-добрите защитници в света е Диего Коста. Александър Коларов има един от най-качествените далечни удари във Висшата лига. Традиционните представи за играчите все повече губят тежест.

Може би най-лошото нещо, което човек може да направи, ако иска да научи нещо ново за футбола, е да говори с професионалист от бранша. Всеки такъв си има собствени възгледи, които са се оформили въз основа на личните му убеждения и опит.

Може би бъдещето ще дойде отвън. Олас например си нямаше никакво понятие за играта, когато стана президент на Лион. Той просто управляваше клуба така, както би управлявал всяко свое бизнес начинание. Голяма част от най-интересната аналитична работа пък се извършва в Северна Америка, където футболните традиции са доста оскъдни в сравнение с останалия свят. Понякога се случва опитът ни да ни обременява, вместо да ни помага.

Затова е любопитно случилото се наскоро в драфта на индийската футболна Суперлига. Повечето собственици на клубове там са хора, които доскоро не са имали никакъв досег с играта. По време на процедурата по избора на нови играчи, свободни от убежденията и теориите, присъщи на „футболните хора“ те почти единодушно показаха, че смятат защитниците за по-важни от нападателите. И може би никак не са далеч от истината.

Джонатан Лю, „Дейли Телеграф“

Материалът е преведен със значителни съкращения